„ПЛАНЕТАРНИТЕ ЕПОХИ“  І част
(хипотеза, базирана на древните митове)

Идеята, че Земята е била под влиянието на различни планети и на Слънцето през отделните световни епохи е учение срещащо се във всички митове, и религии, по целия древен свят. Идентична традиция се открива в писанията на Sextus Julius Africanus (Юлий Африкан Секст ~160-240 г.сл.Хр.): - „В епохата на предците те преминаха под управлението на планетите, всяка на свой ред.“ (за още виж кн. „Iulius Africanus und die byzantinische Chronographie“, Heinrich Johhan Gelzer, Leipzig, 1898, Vol. 2, Nachtrage, s. 427-500) Също така, според етиопския текст на кн. 1Енох, всяка от 7^-те световни епохи била доминирана от една конкретна планета. В стари времена възприемали небесните обекти като „божества“, „ангели“, „стражи“, „птици“, „змии“ и др., като живи същества, понеже се движат по небесата. Причината за обожествяването на планетите от древните хора лежи и във факта, че до неотдавна планетите не са били неотклонно обикалящи по орбитите си небесни тела, нито са били безопасни за живота на Земята. Това безпокойство на хората, от своеволието на планетите в нестабилната Слънчева с-ма, се изразява в един мандейски текст: - „Колко жестоки са планетите, които стоят там и заговорничат зло в гнева си! Планетите заговорничат в ярост с/у нас.“ [виж кн. „Ein mandaeischer Amulett“, Mark (Abraham Mordechai) Lidzbarski, In Florilegium, ed. Sir Gaston Camille Charles Maspero, Geuthner, Paris, 1909, s. 350f.] По тази причина, митовете са концентрирани в/у деятелните сили сред звездите, наименувани „планети“ (озн. „скитащи звезди“). Древните хора възприемали небесата като опасно място, населявано от гневни богове и митовете [съвременната дума „мит“ произлиза от гръцката дума „muthos“ и означава буквално „изказване“ (преразказване на устна традиция) или „традиционна приказка“ (разказ)] не са просто фантазия, а по- скоро образност на религиозни словесни художествени средства, които обясняват действителни космически феномени, от които много човеци, и много растителни, и животински видове, периодично са били унищожавани. Според древните звездите, планетите и кометите носят отговорност за най- драматичните събития в човешката история, и създателите ни чрез тях управляват делата на цялата Вселена. Петте „деца на Нут“ – Озирис (Сатурн), Изис (Венера), Сет (Меркурий), Нефтис (Луната), Хорус (Марс) - били обявени за „деца на хаоса (безпорядъка)“, чиито кавги довели до смъртта на самия Озирис (при Потопа). В Египетската „Книга на мъртвите“ [„The Book of Dead“, може би, би било по- правилно да се преведе като: „The Book of Coming into the Light“ „Книгата за Идването в Светлината (на деня)“?] бог Ра възкликва: - „О, Тот, какво да правя с децата на Нут? Те водят нечестива война, между тях кипят вражди, те предизвикват размирици и бунтове, започват клане (кръвопролитие), те са лишени от свобода - накратко, те оскверниха всички велики и красиви неща, които създадох.“ (виж кн. „The Book of Dead“, Plate XXIX, Ch. CLXXV, Texts 1-5) „Боговете на Близкия Изток били свръхестествени и „отвъдни“. Те били родени на Небето или от връзката на Небето и Земята; те били безсмъртни; те живеели на Небето или в Бездната (в Подземния свят); те били с небесни размери; тяхното „Слово“, изречено отгоре, карало Небето и Земята да се разтърсват (да се тресат); техните битки и правенето на любов били извършвани на небесната плоскост; и техните постижения – като създаването на човека – са били наистина чудотворни.“ (виж кн. „The Atlantis Secret: A Complete Decoding of Plato’s Lost Continent“, Alan F. Alford, Eridu Books, G.B., 2001, Ch. 7 - „Light in the East“)

Терминът „елохими“ (превеждан като „богове“) е използван в Стария завет и в апокрифите за означаване на „неземни управители“ и „съдии“. (за още виж кн. „The Mythological Background of Psalm 82“, Julian Morgenstern, Hebrew Union College Press, Cincinnati, Ohio, 1939, Vol. 14, pp. 29-126) Тези „извънземни управители“ и „съдии“ всъщност били ярко сияещите небесни съзвездия, звезди, и планети. „Шумерското EL означава „яркият“ или „сияещият“; акадското ILU означава „яркият“; вавилонското ELLU означава „сияещият“; старо-уелското ELLYL означава „сияещо същество“; старо-ирландското AILLIL означава „сияещ“; английското ELF означава „сияещо същество“ - от англо-саксонското AELF; старо-келтското EL означава „ангел“. Всички тези термини имат значение (указват) на Сияние или Яркост; и следователно, нашата теза е, че еврейското EL трябва да бъде преведено, на първо място, не като „Бог“, а като Сияещия. И множественото число ELOHIM, производно от HA ELOHIM, отговорно за толкова много дейности в ранната част на кн. Битие, изисква превод като Сияещите.“ (виж кн. „Genius of the Few: The Story of Those Who Founded the Garden in Eden“, Christian Arthur Edgar O’Brien and Barbara Joy O’Brien, Published by Dianthus Publishing Limited, The Pool House, Kemble, Cirencester, England, 1999, Ch. 2 - „Eastward in Eden“, p. 27) Астрономическите явления били изключително важни на практика за всички древни народи, тъй като те приравнявали (най- често) планетите, имащи власт над Земята, с небесни богове-елохими, които заемали много важна, централна роля, в тяхната митология, религия и богослужения. [„Хората виждали какво се случва в небесата, гръмотевици и светкавици, затъмнения на Слънцето и Луната, и те били в ужас (били ужасени), и вярвали, че там действат висши сили; но също така те виждали как от небето зависи редовната последователност (правилната смяна) на сезоните, разпознавали (признавали) неговите закони и почитали силата, която ги бе установила (определила).“ (виж кн. „Greek Religion, Archaic and Classical“, Walter Burkert, Blackwell Publishing Ltd. and Harvard University Press, Malden, Massachusetts, USA, 1985, Ch. VII – „Philosophical Religion“, 2. „The Crisis: Sophists and Atheists“, р. 314) Всички глобални катастрофи на планетата Земя са идвали при поредното обновление (разширяване; разтърсване) на Космоса. Творението, през всяка следваща голяма световна епоха, отразявало състоянието на космологичната картина на своето време. Възможно е познанието за Космическите цикли да е свързано с последователни във времето избухвания на „свръхнови“ (звезди), последвани от големи промени в самата Слънчева с-ма, причинили катастрофи по Земята с митични измерения. Съдържанието на (почти) всички древни митове са двойните теми за космогонията и катаклизмите по планетата Земя.]

1. Първите три световни епохи на Сътворението [„един ден е като хиляда години и хиляда години - като един ден“ (2Петр.3:8), т.е. за хората е твърде много време, но за Бога - нищожно малко], в паметта на народите били обобщени от древните като епоха на планетата (Супер) Уран (в превод озн. „Цар на небето“ или „Този, Който стои на високо“, оригиналната „Небесна Планина“). По- късно богът на небето Уран бил наречен от акадците - „Ану“ „Онзи, от Небето“; от древните шумери - бог Ан; при древните египтяни е богиня - Ну (Нут); от индусите - Варуна; от гърците - Уран; от римляните - Целус). Когато се появяват други божества, се казва, че са получили „anutu“ (т.е. „Силата“), което показва, че върховният статус на Ану бил запазен. В The Hindu mythology (Индуистката митология) с името „Super-Uranus“, всъщност, е наречен Super-Jupiter (Супер или пра-Юпитер), във времето, когато тази планета (Юпитер) светела като ярка звезда (като слънце). Според митовете Супер Уран, т.е. Супер-Юпитер бил първият владетел на Вселената - като Нова (звезда) - светел и греел в тази част от галактиката ни, подобно на ярко слънце, заедно със Слънцето (като бинарна двойка звезди). В тази малка част от огромната Вселена (шумерският израз за „вселена“ е „an-ki“ - букв. „небеса-земя“) Божият Дух започнал да създава „Зона на живота“; да твори условия за живот. Комбинирайки теология с космология, за да се получи митология, древните египтяни и гърци вярвали, че изпърво бил Хаосът (от гръцкия бог Хаос произлизат Ереб и Нукта, които раждат Ефир и Хемера). После се появили Уран (Небето) (египетската богиня Нут, дъщеря на Нун и Нунет) и неговата съпруга Гея (Земята) (египетският бог Хеб). „El“ - Ел също така било и древното име на планетата Сатурн. „Бене Ел-о-кхими“ или „Божиите синове“ [или „Синовете на Ел“ (на иврит „Ел“ „бог“, „им“ мн. число, - т.е. „богове“)]. Шумерите нарекли първите си управители „Ану на ки“ – „синовете на Ану“; при акадците те били „Илу“ - „Високите“. (Името „Аврам“ озн. „Висок отец“.) Древните египтяни наричали своите митични управители - „Нефери“. Ханаанците и финикийците ги наричали - „Ваали“ - „Адонаи“ - „Господари“. На иврит „Anakeim“ са „Нефилимите“, синове на елохимите; хора-исполини с богоподобни способности; в гръцката митология – „Титаните“. [В древността пирамидите-храмове били считани за матка-лодка, в която се раждали царете - синове на боговете. „Bergelmir – скандинавски митичен гигант „се родил в лодка преди много време“. (виж кн. „Eddic Mythology“, John Arnott MacCulloch, Published: Marshall Jones Company, Boston, USA, 1930, Vol. II, Ch. XXVII „Giants“, p. 275)] [Според еврейските предания единствения оцелял исполин след Потопа бил великана Ог, син на Анак (виж Втор.3:11), който Ной привързал отвън на кораба и го хранел през една малка дупка в ковчега. (за още виж сборникът от стотици еврейски легенди от „Мишна“, от „Талмуда“ и от „Мидраш“ – кн. „The Legends of the Jews“, Louis (Levi) Isaac Ginzberg, 1913, Volume І, Ch. IV: Noah, Subtitle: „The Inmates of The Ark“) От великана Ог, цар на Васан, произлезли Анаковите или Енаковите синове - Ахиман, Сесай и Талмай (виж Числа 13:22,28,33; Ис.Нав.15:14; Съдии 1:20; Втор.9:2).] Според древните митове съществували няколко по- древни светове преди Адам, които били почти докрай унищожени в края на всеки „йом“ („дните“) на Сътворението. Библията не счита за нужно да ни занимава с тях. Оцелелите били основата на поколенията през новата световна епоха. Тези оцелели разказвали за съвършено различни Небеса и Земя без Луна в небето. Всеки нов свят (всяка нова епоха; всеки нов век) бил отделен от предишните от Бездна и Хаос; от период на значими планетарни реформи, катастрофи, безвремие и мрак [на иврит - „ereb-boqer“ - „и стана вечер, и стана утро“ (виж Бит.1:5,8,10,13,19,23,31)].

2. На 4^-я „йом“ (еон; епоха) от Сътворението, Слънцето уловило четворната с-ма - 4^-те планети (4^-те сателити - прототипи на 4^-те херувими; наречени 4^-те ветрове, понеже се завъртели около Слънцето като вихрушка?). В Египетските митове Уран - богинята на небето Ну (или Нут - Небесната крава) родила бог Ра (или Слънцето - Небесният бик). Според шумерските митове Меркурий вече бил спътник на Слънцето (според други митове - Меркурий и Венера, били брат и сестра, близнаци, които се отделили от Юпитер в един по- късен период). Земята, вероятно сателит на Юпитер, станала част от Слънчевата с-ма и била огрявана през нощта от малкото светило – Слънцето (още имена: Уту при акадците; Уд при шумерите, Ра - при египтяните, Шамаш - при вавилонците, Hammah - на иврит; Сурия - на санскрит, Нанауатъл - при ацтеките, Хелиос - при гърците; Сол - при римляните) и през деня от голямото светило - Юпитер (виж Бит.1:16; ср. Исая 60:19) [Юпитер е тайния брат-близнак на Слънцето (името Иеова или Яхве, което всъщност е много древното име на планетата Юпитер, е било избрано за да открие взаимовръзката м/у Бог-Отец (онагледен от Слънцето) и Бог-Син (символизиран в небето от блестящият като слънце Юпитер) (виж Бит.1:16-18); преди планетата Тиамат да бъде умишлено взривена и Слънчевата с-ма разбита, именно светещото лице на гиганта Юпитер (ср. Мат.17:2) било това, което напълно неутрализирало смъртоносната Слънчевата радиация към Земята; благодарение на това спасително действие на Юпитер хората можели да живеят стотици хиляди години, а в допълнение, чрез ядене от плода на „дървото на живота“ - дори и вечно.] [Че някога Слънцето било по- далечното и в такъв смисъл по- малкото светило в небето е видно, и от т.н. „the Okanagan myth“ на северноамериканските индианци, който мит, историкът Hubert Howe Bancroft (1832-1918г.) записал през 1886 г., относно техния (на индианците) изгубен остров на произхода им, наричан от тях „Samah-tumi-whoo-lah“: - „Много, много, отдавна, когато Слънцето било младо и не по- голямо от звезда, имало далечен остров насред океана. Наричал се „Samah-tumi-whoo-lah“, което означавало „Островът на Белия човек“. На него живеела раса от гиганти - бели гиганти. Техният владетел била висока бяла жена, наречена Scomalt. Scomalt била велика и силна, и тя притежавала силите Tahmahnawis. Тя можела да създаде каквото си пожелае. Дълги години белите гиганти живеели в мир, но в края на краищата се скарали помежду си. Кавгите (им) прераснали във война. Шумът от битката им се чувал и много хора били убити. Scomalt била много, много ядосана. - „Ще изгоня нечестивите от тези хора далеч от мен“, казала тя. „Никога повече няма да се разболее сърцето ми от тях. И те повече няма да смущават мирните хора на моя народ.“ И така, тя завела нечестивите гиганти до единия край на Острова на Белия човек. Когато се събрали на едно място, тя откъснала това парче земя и го хвърлила в морето. Дълги дни плаващият остров се носел по водата, подмятан от вълните и вятъра. Всички хора на него загинали с изключение на един мъж и една жена…“ (виж кн. „Indian Legends Of The Pacific Northwest“, by Ella Elizabeth Clark, University of California Press, Berkeley, Los Angeles, 1953, Ch. IV. „Myths of Creation, The Sky, And Storms“, „The Beginning and The End of The Okanogan World“, р. 141 или кн. „Genesis 6: Giants: Master Builders of Prehistoric and Ancient Civilizations“, Stephen Quayle, End Time Thunder Publishers, Bozeman, Montana, 2002, p. 93)] През онази епоха, в близост до Земята все още я нямало Луната, но вече имало бунт на Сатурн/Сатана и ангелите му (Марс и Меркурий) с/у небесния ред (с/у планетата Тиамат), чието планетарно отражение (на този бунт или война), древните наблюдавали и описали като големи знамения в небесата - поредица от големи войни на небето (сблъсъци и могъщи, ярки експлозии; в гръцката митология - войни м/у боговете и титаните) - теомахии м/у планетите в Небесата.

Периодът, когато Земята била безлунна [а на небето имало два престола или се виждали две ярки слънца (Слънцето и Юпитер; Бог-Отец и Агнето) - две власти в Небето (виж Дан.7:9-14; ср. Откр.22:1,3)] е един от най- древните запазени периоди в паметта на човечеството. Демокрит и Анаксагор учили, че е имало време, когато Земята била без Луната. Аристотел писал, че областта Аркадия в Гърция, преди да бъде обитавана от елините, имала население от пеласги и, че тези аборигени се настанили в земите преди да е имало Луна в небето (край Земята); поради тази причина те били наричани „Proselenes“ („Преди Луната“). Аполоний от Родос споменал времето „когато не всички кълба са все още в небето, преди състезанията Danai и Deukalion да са се появили, и само Аркадианците са живеели, за които се казва, че те са се заселили в планините, и са се хранили с жълъди, преди да е имало Луна“. (виж кн. „Argonautica“, Apollonius Rhodius, translation by Robert Cooper Seaton, Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts, 1912, Book IV, p. 264) Плутарх пише (в „The Romans questions“): - „Имаше Аркадианци от последователите на Ивендър, така наречените „Proselenes“ или „пред Лунарни хора“ По същия начин писал и Овидий: - „За Аркадианците се казва, че са притежавали земята си преди раждането на Юпитер и, че са народ по- стар от Луната“. Иполит Римски, ученик на Ириней Лионски, се отнася до една легенда, че „Аркадия роди Пеласгите, в още по- голяма древност, отколкото тази на Луната.“ (виж „Refutatio Omnium Haeresium“, Hippolytus Romanus, Book V, Chapter II) Лукиан в неговата „Астрология“ казва, че „най- старите Аркадианци твърдят в глупостта си, че те са по- стари от Луната.“ (виж кн. „Astrology“, Lucian of Samosata, translated by Austin Morris Harmon, Heinemann, London, and Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts, 1936 (1972), Volume 5, p. 367, § 26) Цензорин, римски писател от ІІІ в.сл.Хр., също намеква за време в миналото, когато нямало Луна в небето. Джордано Бруно (италиански философ от ХVІ век) пише: - „Има хора, които са повярвали, че е имало известно време (както казва нашата митология), когато Луната, която се смята, че е по- млада от Слънцето, все още не е била създадена. Аркадианците, които не живееха далеч от река По, смятаха, че са съществували преди това (преди да е имало Луна).“ Легендите на догоните също говорят за времена, когато на небосвода е отсъствал спътник на планетата Земя. Споменът за един свят без Луна живее в устната традиция на индианците. В Източните Кордилери на Колумбия, индианците от планините Богота, отнасят някои от техните племенни спомени за времето преди да е имало Луна. „В най- ранни времена, когато Луната все още не бе на небесата…“ - казват хората от племената потомци на цивилизацията Чибча. Някои намеци за времето преди да е имало Луна могат да бъдат намерени и в Св. Писания. В най- старата библейска книга - „Йов“, се възхвалява величието на Господа, Който „Прави мир във висините“ и времето се споменава: - „Преди [да имаше] Луната [и тя още] да е светила.“ (Йов 25:5_а). Също така в иврит текста на Псалмите се казва: - „Ще Ти се боят, тъй както [от времето на] Слънцето и преди [времето на] Луната, от поколение на поколение.“ (Пс.72:5).

3. През 5^-тата епоха (на иврит - „йом“) - според древните митове в Слънчевата с-ма в близост до Юпитер имало голяма водна планета, приблизително с големината на планетата Уран. Шумерите я наричали Тиамат, древните египтяни Маат, евреите Техом-Раба, гърците Фаетон [известна още като планетата на немския астроном Хайнрих Вилхелм Матеус Олберс (1758-1840г.); други нейни имена били: - Техом, Талат, Астера, Гана, Титида (Тетис), Криптон и др.]. На акадско-шумерска глинена плочка – вероятно своеобразна планетарна карта - отпечатък от цилиндричен печат [обозначена като VA/243; понеже е регистирана под № 243 в музея Vorderasiatische (предно-азиатски), в източната част на град Берлин, Германия], м/у Марс и Юпитер (ако това са изображения на планетите от Слънчевата с-ма?) наистина има изобразена планета. На глинени таблички на древни шумади (от V в.пр.Хр.) са фиксирани сведения, от които следва, че м/у орбитите на Марс и Юпитер, древните хора са наблюдавали т.н. „планета невидимка“. Подобни тайни се срещнат и в древни китайски летописи. В Грузия се пази документ от 1561 г. - копие на още по- стар документ, в който се споменава, че около Марс има още една звезда/планета. През този период „големите морски чудовища/ дракони“ - т.е. големите зодиакални съзвездия, през които Слънцето преминава, по време на своя път по небето и „небесните (крилатите) птици“, т.е. планетите (виж Бит.1:21), заели своите устойчиви орбити, били трайно установени.

4. През 6^-ят „йом“ (времева епоха) на Сътворението Земята била населявана от Адамитите. [Възможно е Адам (на иврит Адам означава - „един, който бе червен“) да е бил взет (или ембрион) от червената планета Марс?] Господ-Бог повелил на Човеците мисията да се размножат и да владеят над цялата планета Земя (виж Исая 45:12; Бит.2:21-25; 6:7; Малах.2:15). Библията разказва, че на 7^-я „йом“ от Сътворението Небесата и Земята се успокоили от Божия гняв (виж Бит.2:1-4). Но древните записи отбелязват, че този покой не траял дълго. Водната планета Тиамат (Фаетон), която някога се намирала м/у Марс и Юпитер, била (съвсем умишлено!?) взривена. Днес на нейното място се намира астероидния пояс – разглобените и разпръснатите й кости (ср. Пс.22:14), част от останките й. Геометрията на цялата Слънчево-Юпитерова бинарна звездна с-ма била разбита. [Зад всичките сложни образности и теми на гърците, зад цялата им тайнствена и добре аргументирана философия, зад всички тайнствени ритуали на техните школи, и мистерии, се крие една много простичка концепция, за която всъщност говорят всички техни митове, епоси, легенди, метафори, и алегории: - всичко това е част от „древният мит за експлодиралата планета“. „Религиите на древния Близък Изток могат най- добре да бъдат описани като „култове на (към, за) експлодиралата планета“.“ (виж кн. „The Atlantis Secret: A Complete Decoding of Plato’s Lost Continent“, Alan F. Alford, Eridu Books, 2001, р. 159)] Неестественото разположение на телата в Слънчевата с-ма също свидетелства за огнена катастрофа в „северната“ част на Небесата. Вероятно от този период са и стотиците хиляди кратери, с които буквално са осеяни планетите в цялата Слънчева с-ма. Най- много от въздействието на гигантската експлозия пострадал Марс, който изгубил своето магнитно поле. Могъщата експлозия на Тиамат почти изцяло издухала атмосферата на Марс. Без атмосфера водата на червената планета се изпарила. Животът на Марс бил напълно унищожен. Повърхността на някога живата планетата се превърнала от цветуща градина - в мъртва, прорязана с грозни белези, скалиста пустош.

{В санскритският текст „Brahmanda Purana“ за Шива (планетата Юпитер) е записано, какво се случило на небесата, когато 7^-те мъдреци („Божиите синове“; планетите) съюзили силите си, разбунтували се (ср. Исая 1:2) и проклели Юпитер (проболи го с оръжието на боговете), и той се скрил (бил насилствено угасен): - „И веднага всичко се променило и всичко наоколо се разместило (разбъркало). И мъдреците видели, че светлината е помръкнала (помрачена) и Слънцето вече не дава топлина, жертвените огньове не горели, а планетите и съзвездията са се преместили от своите вечни места в небето, и са смесили (объркали) пътеките си. Тогава последователността на сезоните била нарушена.“ (виж кн. „Мифы Древней Индии“, Эдуард Наумович Темкин и Владимир Гансович Эрман, Главная редакция Восточной литературы издательства „Наука“, Издание 2^-е, переработанное и дополненное, Москва, 1982, г. 20 - „Шива и Божественные Мудрецы на Химавате“, стр. 35-36) Явно планетите Юпитер и Сатурн, също били отклонени от своите предишни орбити. В митовете планетата Сатурн била оприличена от хората на огромен Дракон/Змия, който обгръщал цялата ни планетарна с-ма (космос). В училищата по мистерии, актът на създаването на света изобразявал Майката Земя под гнета (угнетяването; гнева) на Сатурн. Онова Първо време било наречено епохата на Сатурн. Тъмният Повелител, действащата сила на материализма, била идентифицирана в гръцките и римските митологии с бог Сатурн. Луцифер, който изпълвал човечеството с животински (ниски) страсти, на свой ред бил идентифициран с червената планетата Марс [едната от двете утринни звезди, наречена на иврит „Helel ben Shahar“ и на латински „Phosphorus“ (ср. Исая 14:12); а другата - е планетата Венера „Hesperus“ (виж Откр.22:16_б)]. В зората на живота, когато богинята Земя била атакувана от Сатурн, младенецът Юпитер трябвало да бъде скрит от яростта на Сатурн. Майката Земя държала Юпитер на о-в Крит, скрит в дълбока подземна пещера. Жената скрила бебето Юпитер в тази пещера, тъй като се страхувала, че Сатурн и титаните, по- големите дъщери и синове на Сатурн, ще го убият. Знаела, че с раждането на бог Юпитер бил предизвестен края на господството на Сатурн, но преходът от една епоха към друга винаги бил болезнен. Старият ред винаги се опитвал да продължи по- дълго от определеното му време. Титаните (Марс, Меркурий и Луната?) били слугите-помощници на Сатурн. Те искали да погълнат новия живот и да създадат това, което се нарича „Вселена на Смъртта“. Но когато младият бог Юпитер пораснал, той защитил Земята, след голямата битка на небесата и победа над Сатурн. (За още виж кн. „The Secret History of the World“, Jonathan Black, Quercus Publishing, 2008, ch. 5.)}

Древните митове разказват, че Сатурн кастрирал баща си - планетата Уран [под мощния натиск на Сатурн Уран изхвърлил голяма струя планетарно в-во, което се откъснало от планетата, една гледка, която древните асоциирали с кастриране (отделяне), след което оста на въртенето на планетата силно се наклонила, Уран се смалил и угаснал, но все още се виждал от човеците с невъоръжено око] след серия от експлозии Сатурн (Нинурта, Думузи, Тамуз - при шумерите и вавилонците (в различните месопотамски митове още наричан: - детето на Абсу, Думузид-Абсу или Тамуз - синът на Греха; Лорд Зу); Озирис - при египтяните; Zucheus - при ханаанците; Shabbatai - на иврит; Baal Zephon - при финикийците; Kumarbi - при хуритите; Angra Mainyu или Ahriman при иранците и персите; Аншар - на санскрит; Брахма - при индусите, Раху - при ведите; Уитцилопотчли - при ацтеките; Кронос и Тифон - при гърците; Сатурн - при римляните) станал едноличен лидер в небето. В древността, в страха си, хората били научени от бесовете (виж Лев.17:7) да убиват и да принасят човешки жертви на планетата-дракон на Злото Сатурн, наричан още от шумерите - „змията, която не познава очарование (чар)“. [„Хората също твърдят, че Ka’ba (Кааба е древен храм от доислямския период построен в град Мека, днешна Саудитска Арабия) и нейните изображения първоначално са принадлежали на тях, и че поклонниците на тези изображения са принадлежали на тяхната общност, и че Allah (Аллах) бил наричан Zuhal (Зухал - архаично име на планетата Сатурн) и Al uzza (Ал-Узза), Alzuhara (Ал-Зухара - „Възвишената“, древно прозвище на планетата Венера).“ (виж кн. „The Chronology of Ancient Nations“, The Arabic text of the Athar-ul-bakiya of Albiruni, Translation by Dr. Carl Edward Sachau, Publisher: William H. Allen & Co., London, 1879, Ch. VIII, § 40, р. 187)]

Експлозията на планетата Тиамат била зрелищна и разтърсила планетата Земя, измествайки я от предишната й орбита. Луната, която вероятно преди това била спътник на Марс, от взрива на Фаетон, се отделила и впоследствие била уловена в орбита около Земята. Не малко на брой древни митове твърдят, че Земята, след взрива на планетата Тиамат (Фаетон), първоначално уловила (за кратко време) не една, а три луни (три спътника). Първата луна и най- близо до Земята била - „Lilith (Lel) moon“ [Лилит, Лейла, Леля; „Черната луна“ (невидимата, черна планета „Вулкан“ м/у Меркурий и Слънцето?)] с орбитален период 7 дни; по нейния цикъл древните броили седмицата (1х7=7 дни). Втората луна и на най- далечна орбита била - „Month moon“ (Месец, Месечина, Луна; с орбитален период от 4 цикъла на Лилит или 28 дни); по нея броили месеца от 4 седмици (7х4=28 дни). Третата луна, на средна орбита м/у първите две, била - „Fattah (Selena) moon“ (Фата; „Бялата луна“, с орбитален период 13 дни), чрез нея броили годината (7х4х13=364 дни). Митовете разказват, че по- късно опасната луна „Fattah“ била взривена и големи нейни отломки ударили Хиперборея - древната северна земя, като станали причина за началото на ледников период по Земята, и голямо разселение на народите от север. Луната „Lilith“ също не стояла кротка. Поради опасността от нея (цялата Земя се тресяла), в дните на Енос, човеците започнали да призовават (да викат за спасение) Господното име (виж Бит.4:26). Под натиска на дошлата в близост Луна оста на въртене на Земята се наклонила на ~ 23,5 градуса спрямо перпендикуляра към еклиптиката (еклиптичната ос), което станало причина за смяната на сезоните. Според Хезиод, древногръцки поет от 8^-ми в.пр.Хр., във времето след катастрофата, описана като премахването на Уран от Сатурн, се родила Афродита (Луната). {Името „Лилит“ идва от шумерската дума „lilitu“, което означавало „дух на вятъра“ или женски демон. Лилит е спомената в Tablet XII от „Epic of Gilgamesh“ - известна поема от древна Месопотамия, от ~ 2100 г.пр.Хр. На Tablet VII (Plate VII) Лилит е описана като „прислужницата на запустението“. [„Санскритологът Robert Temple (Робърт Темпъл) счита, че „Епосът за Гилгамеш“ е бил съставен от множество различни източници, като фрагменти от него съществуват на пет древни езика. Най- старата част (от епоса) е била записана на старо-шумерски език, за който се предполага, че произхожда от град на име Ериду, на брега на Персийския Залив, примерно от около 2750 г.пр.Хр. Много учени, включително и Робърт Темпъл, предполагат, че още преди да е бил записан, епосът е съществувал под формата на словесно предание и, че най- напред е имал облика на сакрална (свещена) драма.“ (виж кн. „Uriel’s Machine: Uncovering the Secrets of Stonehenge, Noah’s Flood and the Dawn of Civilization“, Christopher Knight and Robert Lomas, Barnes and Noble, 2004, Ch.4, Subtitle „Gilgamesh’s Flood“; за още виж кн. „He who saw everything: A Verse Translation of the Epic of Gilgamesh“, by Robert Kyle Grenville Temple, by Rider & Co, An imprint of Random Century Group Ltd., London, 1991, Tablet VІ) „Докато някои от елементите, като например - създаването на човека от прах (глина), като цяло принадлежат на световния фолклор, библейските учени отдавна са наясно (знаят), че разказът в „Битие“ (б.а. „битие“ озн. „състояние“; състояние, което поражда определено съзнание за нещата) се основава на космологични легенди и митологични елементи, известни на различни древни народи от Близкия Изток – и в частност, картината на градината на боговете, съдържаща дървета със загадъчни (тайнствени) сили. Антропоморфната концепция за бог, който се разхожда в градината, е чужда на еврейската традиция, както и тази за ходещата, и говореща змия, вероятно също е дошла (идеята е била привнесена) от друг източник. По- специално, повечето от характерните мотиви от разказа на „Битие“ са намерени, макар и в напълно различни конфигурации, в месопотамския „Епос за Гилгамеш“.“ (виж кн. „The Sin of Knowledge: Ancient Themes and Modern Variations“, Theodore Joseph Ziolkowski, Princeton University Press, New Jersey, 2000, Ch. „Near Eastern Sources“, p. 14)] Юдейският религиозен текст „The Genesis Rabbah“ („Битие Рабба“, част от Midrash) описва Лилит като първата съпруга на Адам.} Древните записали, че първоначално Лилит се виждала толкова голяма, колкото Слънцето и, че светела много ярко. Шумерите (векове по- късно) в своите митове я нарекли „Лилиту“, а евреите „Лилит“; сестра на Инана (Венера) [в Египет - сестра на Изис (Изида; Венера) е Нефтида (Луната)]. Лилит била красива, но зла жена (лоша мащеха) – излъчвала радиация и малките деца измирали. Пищяла (бучала; дрънчала; ехтяла) постоянно – така била описана. В по- късни времена евреите изобразявали Лилит като женски демон с вид на бухал (виж Исая 34:14), спомен за времето на двете големи небесни очи-светила. Много древни народи считали Луната като началник на двете светила. Слънцето било от по- малко значение, отколкото Луната, в очите на вавилонските астролози. Асирийците и халдейците посочват времето на Луната - бог Nana/Sin, като най- стария период в паметта на хората, преди другите планетарни богове да са дошли и да са доминирали останалите световни епохи, Луната била върховното божество. Такива справки са открити в надписите на Саргон IІ (~720^-та г.пр.Хр.) и Набонид (~550^-та г.пр.Хр.). Вавилонският бог „Sin“ на Луната е много древен бог: - Mount Sinai (планината Синай) дължи името си на „Sin“. Според някои митове Сатурн, чрез Марс, управлявал за малко време заедно с Луната. Възможно е Големият червен Сфинкс в Гиза, Египет, да изобразява точно това съвместно господство на Сатурн с Луната (на Сатана с Ева?) през времето на предпотопната епоха, под знака на зодиакалното съзвездие „Лъв“ (ср. Откр.17:3). Епохата на Сатурн била наречена от древните „Първото време“, „Зеп тепи“ или „Златният век“. {„Ето какво разказваха древните египтяни за Първото време, Зеп Тепи, когато боговете царували в страната им:  - Това била златна ера, през която водите на бездната се отдръпнали, първичният мрак бил пропъден и човечеството се появило на бял свят, за да получи даровете на цивилизацията. Те разказваха също за посредници между боговете и хората – Уршу, категория по- нисши божества, чието име означаваше „Наблюдателите“ [в Стария завет - „‘irin“ „Стражите“ (виж Дан.4:13,17)]. И бяха запазили особено живи спомени за самите богове, могъщи и красиви същества, наречени Нетеру, които живеели на земята с човечеството и упражнявали властта си от Хелиопол и други светилища по течението на Нил. Някои от тези Нетеру били мъжки, други женски, но всички притежавали свръхестествени способности, сред които способност при желание да се превръщат в мъже, жени, животни, птици, влечуги, дървета и растения. Колкото и да е странно, техните дела и слова, изглежда, отразявали човешките страсти и грижи. Макар че ги бяха изобразявали като по- силни и по- интелигентни от хората, египтяните вярвали, че при определени обстоятелства могат да се разболяват – и дори да умират, и да ги убиват.“ (виж кн. „Следите на Боговете“, Греъм Брус Хенкок, БАРД, София, 2003, гл. 43^-та - „В търсене на Първото време“)}

Новата система – Земя-Луна станала значително по- тежка. Планетата Земя спряла да се отдалечава от Слънцето, заемайки своята нова орбита. [В Египетската митология Геб (Земята) решил спора м/у Хор (Марс) и Сет (Меркурий) в полза на Хор. Тази подробност от египетската „Книга на мъртвите“ е отзвук от големите астрономически промени, настъпили в резултат на грехопадението. Този текст разкрива, че Земята се е преместила на по- външна (вместо на 360 - на 364 дневна; а по- късно - и на 365 дневна) орбита спрямо Слънцето, по- близо до Марс и по- далеч от Меркурий.] Появило се и ново голямо космическо тяло – горещата Венера – „пламенният меч, който се въртеше“ (виж Бит.3:24). Но откъде се появила Венера? – Възможно е Венера да е била ядрото (излязло от утробата или от разкъсаните гърди) на старата, разбита на парчета, планета Тиамат/Фаетон? 

{В писанията на древногръцкия поет Hesiodos (Хезиод, VІІІ-VІІ в.пр.Хр.) бременната Metis (Метис вероятно е alter ego „другото Аз“ на планетата Тиамат; майката на богинята Атина) била превърната в муха, която се вмъкнала в устата на Зевс. В един химн, посветен на Атина („A Fena“ - „Финикийката“) се казва: - „Започвам да пея за Pallas Athene (Атина Палада – планетата Венера), славната (могъщата) богиня, светлоока, изобретателна, несломимо сърце, чиста девица, спасителка на градове, смела, Tritogeneia [„Тритогенея“ озн. „родена (т.е. преродена; възкръснала) на третия ден от главата (на баща си)“]. От свещената си глава самият мъдър Zeus (Зевс – планетата Юпитер) я роди (букв. – я оголи), с войнствени ръце, облечени с блестящо злато. И страхопочитание обзе всички богове, докато ги гледаха. Но Атина изскочи бързо от безсмъртната му глава и застана пред Зевс, който държи егидата, разтърсвайки остро копие. Великият Олимп започна да се тресе ужасно от мощта на светлооката богиня и земята наоколо извика страшно, и Океан се раздвижи (беше преместен) и разтърсен от тъмни вълни, докато пяната избухна внезапно. Тогава Helios (Хелиос - Слънцето), сияйният Син на Hyperion (Хиперион), спря бързоногите си коне и те стояха неподвижни за дълго време, докато девойката Атина Палада съблече небесната (богоподобната) си броня от безсмъртните си рамене. И мъдрият Зевс се зарадва (възрадва; развесели).“ (виж кн. „The Homeric Hymns, and Homerica“, Homer and Hesiod, Editor: Hugh G. Evelyn-White, Rampton, Cambridge, England, 1914, The Homeric Hymns XXVIII. „To Athena“) Хезиод препредал ценна информация за случили се астрономически събития в далечното минало – как планетата Тиамат била отклонена от орбитата си и погълната от гравитационното поле на планетата Юпитер. След това, ядрото на Тиамат – разтопената и нажежена до огнено от приливното триене на Юпитер, голяма и плътна, комета/планета прото-Венера, била видяна сякаш да излиза (да се ражда; да сияе) от главата на гиганта Юпитер. Яйцевидно изобразяваната в древността (явно планетата е била близо до разкъсване на две от могъщата гравитация на Юпитер) Атина/планетата Венера била наричана от орфеите „страховитита изпълнителка на волята на Зевс“. Древногръцкият поет Pindar (Пиндар, ~ 508-438 г.пр.Хр.), в своята „Седма Олимпийска ода“, доуточнил, че за това излизане („раждане“) на планетата Венера (Атина) от главата на гиганта Юпитер (Зевс), спомогнала планетата Меркурий (Hephaestus, Vulcan; Хефест, Вулкан, куцият бог-ковач), със своята бронзова брадва (с която сцепил върха на главата на Зевс): - „На него (б.а. на мъдрия човек Tlepolemus) златокосият бог (б.а. Helios) му говорил за своето благоуханно светилище, за пътешествието с кораб от брега на Lerna направо до пасищата окръжени с море, където някога великият цар на боговете (б.а. Зевс) обсипал града със златен сняг, когато, благодарение на уменията на Hephaestus (Хефест) с изкованата от бронз брадвичка, Атина изскочила от темето на баща си (б.а. Зевс) и извикала със силен вик. Небето и майката Земя потръпнали (се стъписали; потреперили) пред нея. … Зевс им донесъл жълт облак и излял върху тях обилен златен дъжд.“ (виж кн. „Odes“, Pindar, Translated by Diane Arnson Svarlien, The Perseus Project, Publisher: Tufts University, Boston, Massachusetts, USA, 1990, „Olympian odes - 7“, Lines 33-38, 49-50)}

[Гръцкото име „Phaeton“ („Блестящ“) по- късно се превърнало в епитет на „Eosphoros“, Утринната звезда - планетата Венера. (виж кн. „The Orestes“, Euripides, Publisher: C. J. Clay & Sons, Cambridge University Press Warehouse, London, 1895)] [За това огнено сърце на Данко (светещият храмов кристал на богинята „Дан (Дану)“ - планетата Венера, която древните считали, че в някакъв момент, е излязла от гиганта Юпитер), което сърце било извадено от гърдите му и ярко изгряло (блеснало), и осветило пътя на хората в тъмнината, поетично (и сакрално) било разказано в художественото произведение на Максим Горки (Алексей Максимович Пешков – 1868-1936 г.) - „Старуха Изергиль“ (1894 г.).] След взрива на Тиамат ярката Венера тръгнала да бяга (била наречена от древните - „Palit“ „Избягалият“, друго иврит прозвище на „Архангел Михаил“) в направление към външните планети в Слънчевата с-ма, но след колосален удар с планетата Уран (от което Уран полегнал на една страна; оста на въртенето му станала хоризонтална), тя (Венера) обърнала посоката на своето въртене, била привлечена обратно от Юпитер (и била върната към Слънцето). Венера започнала да обикаля като ярко нажежена комета, по силно издължена елиптична орбита, над 30 века, из цялата ни планетарна с-ма, вършейки големи поразии. Под нейното въздействие и планетите Марс, и Меркурий не стояли кротки...

Древните митове откриват нещо случващо се; разкриват планетарни войни (теомахии). Вероятно митът за Адам и Ева в Бит.3^-та гл. също надхвърля конкретните човешки същества, и разкрива астрономически промени с много лоши последици за хората. Така например, в един труден за отриване смисъл (за случила се астрономическа катастрофа), Адам представлявал Земята (на иврит „адама“ - озн. червена пръст; земя), а неговата спътница, която е около сърцето му (т.е. „ребро“) Ева – била Луната (подобно както Земята е „ребро“ на Небето)? В легендите на юдеите, когато Бог наказал завистливата луна Лилит, намалил нейната светлина и блясък, и те престанали да бъдат равни със светлината, и блясъка, на Слънцето. Понеже Лилит била невярна на Адам Бог му дал друга жена – Ева. (Наименованието на Луната на иврит е „Levanah“.) Колебанията в позицията на Луната може да се забележат в описаните от древните хора вариации в дължината на месеца. Дължината на месеца се променяла на няколко пъти в последователни катастрофални събития и за това съществуват голямо количество доказателства. В тези по- късни събития Луната играела пасивна роля. Зевс (Юпитер) (в произведението „Илиада“ на Омир) посъветвал Афродита (т.е. Луната) да остане извън битката, в която Атина и Арес (Венера и Марс) били основните участници. По- късно Луната (при шумерите - Nanna; при египтяните - Neber-Het или Nephthys) се виждала много по- малка и хората писали, че новата Луна светела много по- слабо от Слънцето. Адамитите твърдели, че с „експулсирането от Райската градина“ се алегоризира астрономическа катастрофа, която доста разрушила Земята преди Потопа. Човешките същества, издигащи се от някаква голяма планетарна катастрофа, лишени от спомена за това какво се е случвало преди, считат себе си като създадени от пръстта на Земята (ср. Бит.2:7). Лишени (до голяма степен) от древната мъдрост и познанията за Небесата, оцелелите възприемали себе си като приземени (ниско долу - в пръстта); като събудили се от пръстта на земята; като можещи да мислят за взаимовръзките м/у нещата само в примитивни образи; като оскотели мутанти. Всички ключови знания (и относно безсмъртието) на и за предците, кои са те и в какво междузвездно пространство са живеели, се е изличило от паметта на малкото оцелели. В Талмуда – равинската традиция счита, че преди Адам да е бил създаден, светът е бил повече от веднъж населен и повече от веднъж разрушен...

{Вероятно, при определени обстоятелства [под въздействието на могъщата енергия от/чрез планетата Сатана/Сатурн и когато закрилящият ни Яхве/Юпитер целенасочено е (временно) неутрализиран] цялото (стъклено; техногенно?) тяло на Луната се нажежава и става прозрачно (или полупрозрачно), като гигантски, огненочервен кристал (ср. Откр.6:12_в); подобно на разтопен метал (или на стъкло). В такъв определен момент и Луната се превръща в „the fiery Eye of Horus“ (виж „Coffin Texts“, IV, Spell 316, § 98) – в огромна космическа, фокусираща лупа (на чужди, сборни, могъщи извънземни енергии). А застаналите зад нея (спрямо Земята) планети - Марс, Меркурий (кърваво-червено, зло Око) или Венера (ср. Езек.5:11; 20:17; Пс.33:18; Зах.2:8 и др.), някак си, се виждат през прозрачното тяло на Луната, че блестят, подобно на ярка звезда, в близост до светещия й полумесец. В такива (редки) моменти кървавата Луна (виж Йоил 2:31_б) е изигравала ужасяващата роля на „звездата на смъртта“ за живеещите по Земята?!}

[„Ако се сравни химичният състав на Луната, на Марс и на Земята, тогава Луната е по- сходна с Марс по химичен състав. Означава, че Луната, най- вероятно, някога по- рано е била спътник на Марс. Те (Марс и Луната) са съставени от един и същ строителен материал. Според теорията на английския учен Raymond Arthur Lyttleton (1911-1995 г.), две тела, планета и спътник, изградени от един и същ строителен материал, трябва да се съотнасят по маса едно спрямо друго в съотношение 1 към 9. Между Луната и Марс това съотношение е 1 към 9. Екваторът на Луната не съвпада със земния екватор, но идеално си схожда с екватора на Марс и плоскостта на неговата орбита. И в движението на Луната периодично възникват аномални отклонения. Нашият спътник се сближава с Марс, въпреки, че на него много по- значително трябва да влияе много по- масивната Венера. Сякаш в космоса, невидима нишка е опъната от Марс към Луната...“ (виж кн. „Най- големите тайни на Вселената. От древните цивилизации до наши дни“, Игор Ст. Прокопенко, БАРД, София, 2015) Явно някога Луната е била спътник на Марс.]

Амбросий Теодосий Макробий, латински писател и философ от 4^-ти в.сл.Хр., бил в състояние да се позове на още по- древни авторитети, които твърдели, че Афродита е Луната. (В някои езици името на бога на Луната – „Sin“ било свързвано с грях; с грехопадението.) Господ-Бог поставил Венера, подобно на въртящ се, пламенен меч (виж Бит.3:24) – да пази Земята от атаките на Марс. Древните много пъти ставали свидетели на чудовищни стълкновения м/у атакуващия Земята, обезумял Марс и пазещата Земята - храбра, изумителна Венера [Най- вероятно загадъчният Египетски ключ „Анкх“ („ключът на живота“) обединява символите на пазещата живота на земята Изис (Изида; Венера), през епохата на Озирис/Сатурн.] Винаги Венера побеждавала по- малкия Марс. В произведението „Илиада“, на старогръцкия поет Омир, от 8^-ми  в.пр.Хр., Арес (Марс) е наречен „Глупак“. Говорейки, Атина Палада го нарича с думите: - „Глупако, не си ли дори научил колко по- силни от теб ме признават, че ти мериш силата си с мен!?“ Тези думи обясняват също защо Марс бил наречен „глупак“ - той се сблъсквал (доближавал) многократно с Венера, по- масивна и по- силна от него самия. Поради тези си непрестанни, но безумни атаки с/у мощната Венера, Марс бил наречен от древните „глупак“. [В Стария завет, на иврит Марс също е наречен „Kesil“ „глупак“: - „Ти ли връзваш връзките на Khima (Сатурн) или развързваш въжетата на Kesil (Марс)?“ (Йов 38:31). Древните митове представят колесницата на Марс впрегната с два звяра (като коне) – спътниците му „Фобос“ („Страх“) и „Деймос“ („Ужас“). Докато Сатурн бил стяган с пръстени (връзки), на Марс „конете“ му се разбягвали – юздите (въжетата) му се развързвали (разхлабвали).] Според древните митове Венера доунищожила условията на живот на Марс, като в поредна война го победила, (при взрива на Тиамат Венера ударила северното полукълбо на Марс) нарязала с чудовищни планетарни мълнии лицето му [ритуално посвещавайки се на бога на войната и смъртта - Марс, някои езически народи изпосичали лицата и телата си, нещо, което Бог забранил на народа си (виж Втор.14:1; Ерем.16:6; 41:5)] и напълно го изгорила. Затова Марс е с много тънка (и рядка) атмосфера и е червен.

Древните записи свидетелстват, че след серия от големи конвулсии на планетите, наблюдавани по небесната сфера, гигантски тела на извънземни били изхвърлени от небесата на земята. Според митовете те паднали изгорени и смазани от удара. В произведението „Метаморфози“, на древноримския поет Публий Овидий Назон (43 г.пр.Хр.-18 г.сл.Хр.), се описват смачканите тела на победените гиганти: - „Ужасните тела на гигантите лежаха смачкани от собствените им масивни конструкции.“ (виж кн. „The Metamorphoses of Ovid“, A new translation Mary M. Innes, Penguin Books Ltd., Harmondsworth, London, 1955; „Metamorphoses“, Publius Ovidius Naso, Book I:151-176 „The giants“) Но най- малко една група от бегълци успели безопасно да достигнат живи до Земята. Те слезли на планината Ермон [„на иврит думата Hermon или herem, се превежда като „проклятие“.“ (виж кн. „From the Ashes of Angels - The Forbidden Legacy of a Fallen Race“, Andrew Collins, Bear & Company Rochester, Vermont, 1996, Ch. Three „Demonic doctrine“)] или Анти-Ливан - древно митично място, идентифицирано с тройния връх „Jabal al-Shaykh“ (2814 м. над морското равнище) в най- северната част на древна Палестина (ср. Исая 14:13). Името на бащата на Ханук (Енох, „Град“) - Яред (виж Бит.5:15-20) (на иврит „ya·red“) означава „те се спуснаха“. В кн. 1Енох 6:6 (в етиопската версия 7:6) се разказва, че групата им се състояла само от мъже, 200 на брой, под ръководството на един на име Shemhazai (или Semiazaz). Новопристигналите били подобни на хората, но гигантски на ръст (>20 лакти). Планетата, от която идвали, най- вероятно била Сатурн (или Марс)? Извънземните гости направили свое кацане, понеже имали предварително знание за предстоящата катастрофа (Юпитер и Сатурн се приближавали все по- близо един до друг в орбитите си и се очаквало разрушаването на единия от тях). В Агадическата литература (виж „Aggadat Bereshit“ - an aggadic Midrash to the Book of Genesis) дори е отбелязано, че пришълците се опитали да се върнат обратно, откъдето дошли, но не успели. „B’nai ha Elohim“ [„Божиите синове“ или по- правилно „Синовете на Ел (Сатурн)“] слизали на Светата Земя и влизали при красивата човешка дъщеря (както гласи по- древния, нередактиран текст на Бит.6:1-4), т.е. могъщите планетарно-космически енергии влизали в обърнатата [разширяващата се нагоре (виж 3Царе 6:6_а; ср. Езек.41:7_в)] пирамида/кораб на хълма Сион. Т.н. „Стражи“ (виж Дан.4:17) били считани за „… особена раса от божествени същества, известна на иврит като „’i·rin“, което означава „онези, които гледат“ или „тези, които не заспиват (не задрямват; са будни)“, което се превежда на гръцки като „egregoris“ или „grigori“, което означава „Наблюдатели“. Тези „Наблюдатели“ присъстват главно в страниците на псевдо-епиграфни и апокрифни произведения от еврейски произход, като „Book of Enoch“ („Книгата на Енох“) и „Book of Jubilees“ („Книгата на Юбилеите“).“ „Акадската дума за „кедър“ е „erenu“ или „erin“, което фонетично е същото като „’i·rin“, еврейската дума за Наблюдателите.“ (виж кн. „From the Ashes of Angels - The Forbidden Legacy of a Fallen Race“, Andrew Collins, Bear & Company, Rochester, Vermont, 1996, рр. 3, 116) „С течение на времето еврейският термин „eyrim“ (или „’i·rin“ „Стражите“) бил свързан с мъжките жребци-осли (т.е. планети, сподвижници на „осела“ – планетата Меркурий), което предполага твърде саркастична игра на думи относно извънредната („сексуална“) дейност на тези Наблюдатели.“ (виж кн. „Genius of the Few: The Story of Those Who Founded the Garden in Eden“, Christian Arthur Edgar O’Brien and Barbara Joy O’Brien, Published by Dianthus Publishing Limited, The Pool House, Kemble, Cirencester, England, 1999, р. 93); (ср. Езек.23:20). Въпреки, че много от тези апокрифни произведения датират едва от ІІ в.пр.Хр., тайните учения, открити сред общността на Кумран и известни като „Кабала“, предполагат, че преданията на Енохианците и Нойианците са били предавани от уста на уста в продължение на хиляди години, преди най- накрая да бъдат записани в писмен вид (форма) от есеите. [за още виж кн. „Maccabees, Zadokites, Christians, and Qumran: A New Hypothesis of Qumran Origins“, Robert H. Eisenman, Grave Distractions Publications, Nashville, Tennessee, 1986 (2013), рр. 54-55, 82]

По земята в ония дни имало и хора-исполини, които изпълнили целия свят с насилие, и зло (виж Бит.6:4-6). Философът-платоник от ІІ в.сл.Хр. Елиан запазил откъс от трудовете на древногръцкия философ Теофраст (371-287 г.пр.Хр.). В произведението „Диалог м/у фригиеца Мидас и Силен“, запазен в няколко фрагмента от времето на Александър Велики, Силен (с ударение на гласната „е“) разказал на цар Мидас, че „тогава хората са били два пъти по- високи от най- високите хора на нашето време и са живели два пъти по- дълго“. (виж кн. „The Secret History of the World“, Jonathan Black, Quercus Publishing, 2008, ch. 5) Макар и частично повредени в т.н. „Свитъци от Мъртво море“ е записано за гигантите следното: „[...] те знаеха тайните на [...] злодеянието им беше велико на Земята [...] и те убиха много [...] те родиха гиганти [...].“ (виж „The Dead Sea Scrolls“, 1Q23, Fragments 9,14,15) „[...] те наводниха таблета във водата. [...] водите се издигнаха над таблета. [...] те извадиха таблета от водата на [...].“ (виж „The Dead Sea Scrolls“, 2Q26) Гилгамеш говори: - „[...] аз съм гигант и с могъщата сила на ръката си и със собствената си голяма сила [...]. [...] всеки един смъртен и аз воювах срещу тях; но аз не съм [...] в състояние да застана срещу тях, за моите опоненти [...] пребивават в Небесата и живеят в светите места. И не [...], те са по- силни от мен. [...] от (на) дивия звяр дойде и дивият човек, както те ме наричат.“ (виж „The Dead Sea Scrolls“, 4Q531, Fragment 1) В друг свитък се разказва как при Енох, в Рая, се отправил някой си исполин на име Mahway: „[…] той се издигна над земята, като ураган и полетя с ръце, като орел с крила, той прелетя […] (обработваемите) земи, и прекоси пустото място, Голямата пустиня [...]. И видя делата на Енох (пребиваващ в Рая), и го извика, и му каза: - „Дойдох тук за да изпрося прорицание от теб. И теб за втори път ще попитам за прорицание. Гигантите очакваме (ще се подчиним на) твоето слово и всичките чудовища (Нефилими) на Земята (също). Ако Той (Бог?) отстрани тях [...] от дните [...] и, че те могат да бъдат наказани […], тогава ние бихме искали да узнаем от теб тълкуванието ти за нас.“ Тогава Енох проговори по този начин: -  „[…] двеста дървета, които слязоха от небето долу, това са двеста стражи […]…“ (виж „The Dead Sea Scrolls“, 4Q530, Columns 3-11) „Аз чух гласа на ангела, който казваше: - „Това са ангелите, които слязоха на земята и откриха това, което е скрито за човешките чада, и съблазниха човешките чада да извършат грях.““ (виж кн. „The Book of Enoch“, Translated by Robert Henry Charles, Society for Promoting Christian Knowledge, London, 1917, Chapter 64:2) - Дали по лицето на планетата Земя, още преди Големия Потоп, са били издигнати 200 пирамиди/дървета, свързани с космическите енергии (вибрации) на 200 различни небесни тела („стражи“) и всички тези пирамиди-образи на небесните неща, поетично описани, като слезли тук долу на земята от небесата – са работели в една обща информационно-енергийна планетарна мрежа? Може би, предпотопните гиганти са притежавали велики знания, включващи и всички скрити тайнства на природата, и науката, но са ги използвали за да вършат големи злини? „Там отначало имаше прочути исполини, твърде големи, изкусни във война. Но не тях избра Бог, и не тям откри пътя на премъдростта; и те загинаха затова, че нямаха мъдрост, загинаха от своето безумие.“ (виж „Книга на пророк Варуха“, Българска Православна Библия, Издание на Св. Синод на Българската Православна Църква, София, 1993, Книга 32^-ра от Вехтия Завет, Варух 3:26-28) Писанията на евреите, които са запазени в Стария завет, в Талмуда и в Мидрашим, разказват, че сред расите на света в една предишна епоха, съществувала популация на гиганти - „мъже с огромни размери и огромна сила, и свирепост“, които били посветени на унищожаването на другите раси, но също се обръщали един с/у друг, и се избивали взаимно …