„ПЛАНЕТАРНИТЕ ЕПОХИ“  ІІ част
(хипотеза, базирана на древните митове)

5. Потопът и епохата след него – следващата епоха, отразена в древните митове, била тази на планетата Юпитер. Древните писали, че виждали планетите Юпитер и Сатурн еднакво големи. На практика, някога в древността, Юпитер-Сатурн, за кратко време, станали двойка планети (също както и Уран-Нептун). 7^-та генерация хора след Адам, времето на благочестивия Ханук (חנוך, Енох), получили най- голямо познание относно движението на небесните звезди/планети и времето на Потопа. {„Те [потомците на Seth (Сет)] също така били изобретатели на онази особена вид мъдрост, която се занимавала (била свързана) с небесните тела и техния ред (порядък; конфигурации). И за да не бъдат техните изобретения изгубени, преди те да станат достатъчно известни, след предсказанието на Адам за това, че светът трябвало да бъде унищожен по едно време от силата на огъня, а друг път от силата и количеството на водата, те направили два стълба: единият от кирпич (от тухли), другият от камък: те написали своите открития и на двата: тъй, че в случай на разрушение на кирпичения стълб от наводнение (потоп), каменният стълб да може да остане и да изяви тези открития на човечеството; и също да ги информира, че от тях е бил издигнат още един кирпичен стълб. Сега това остава в земята (страната) Siriad и до ден днешен.“ (виж кн. „Antiquities of the Jews“, Titus Flavius Josephus, Translation by William Whiston, Publisher: Wordsworth Editions Ltd., Hertfordshire, UK, 2006, Book I, Ch. 2 - „Concerning the Posterity of Adam, and the ten Generations from him to the Deluge“, § 3.)} Възможно е планетата Венера, със своите 120 „sa·nah“ - времеви цикли от по 8 години (8х120=960 г.) на прелитане, да е била предвестника за годината на Потопа (виж Бит.6:3)?

Т.н. „The Sumerian King List“ („Шумерският царски списък“ ~ края на ІІІ хил.пр.Хр.) съдържа следното описание на царете на Шумер във времето преди Потопа: - „След като царството слязло от Небето, царството било в град Ериду. В град Ериду Alulim станал цар; той управлявал 28 800 sars. Alalgar управлявал 36 000 sars. Двама царе; те управлявали 64 800 sars. Тогава град Ериду паднал и царството било взето в град Bad-tibira. В град Bad-tibira Enmen-lu-ana управлявал 43 200 sars. Enmen-lu-ana управлявал 28 800 sars. Божественият Dumuzi, пастирът, управлявал 36 000 sars. Трима царе; те управлявали 108 000 sars. Тогава град Bad-tibira паднал и царството било взето в град Ларак. В град Ларак En-sipad-zid-ana управлявал 28 800 sars. Един цар; той управлявал 28 800 sars. Тогава град Ларак паднал и царството било взето в град Сипар. В град Сипар Enmen-dur-ana станал цар; той управлявал 21 000 sars. Един цар; той управлявал 21 000 sars. Тогава град Сипар паднал и царството било взето в град Шурупак. В град Шурупак Ubara-Tutu станал цар; той управлявал 18 600 sars. Един цар; той управлявал 18 600 sars. Пет града; осем царе управлявали 241 200 sars. Тогава Потопът залял.“ (виж „The Sumerian King List“, ETCSL) [Ако се разделят 241 200 шумерски „sars“ на ~18,2 (годишните цикли на Луната) и след това резултата се раздели на 8 (годишните цикли на планетата Венера), се получава 1656 - броят на годините преди Потопа, упоменат в библейската кн. „Битие“, 5^-та гл.]

В Бундахиш (зороастрийско писание, съдържащо части от Авеста) се описва ледников катаклизъм на земята. Когато изпратил „смъртоносен студ“ Анхра Маню (Ариман - Злият дух, ръководителят на всички зли духове – „дайви“) накарал „небето да обезумее“. Това позволило на Злия да „завладее една трета от небето и да го покрие с мрак“, докато ледената покривка стягала хватката си. „Всъщност на daevas (дайвите) се гледало като на ahuras (ахури), отпаднали от благодатта и станали свързани със земята дяволи (dev или div на персийски език, от което произлиза думата devil), „родени“ от Angra Mainyu или Ahriman, „злият (грешният) дух“.“ (виж кн. „From the Ashes of Angels - The Forbidden Legacy of a Fallen Race“, Andrew Collins, Bear & Company Rochester, Vermont, 1996, р. 100) Описание за настъпил хлад сякаш се прокрадва в библейския разказ за грехопадението. Земята щяла да ражда „тръни и бодили“ (Бит.3:18) - подсказка за неблагоприятно захлаждане, за настъпваща ледена шапка (епоха)? В някой зони от Земята хората преди Потопа страдали от неблагоприятни климатични условия и застудяване (довело до слаба раждаемост на земята, въпреки упорития им труд), видно в името, което Матусал дал на внука си Ной („Почивка“) [рожденото име на Ной било Менахем („Утеха“)], защото в дните на Менахем родителите му [т.н. „Кумрански свитъци“ назовават майката на Ной като Битенош (озн. „човешката дъщеря“) (виж кн. „Noah Traditions in the Dead Sea Scrolls“, Dorothy M. Peters, Society of Biblical Literature, Atlanta, 2008, p. 117, citing „The Dead Sea Scrolls“, 1Q20 II, 8-10), чието име било Zillah (Села; виж Бит.4:19_б); а на баща му - Ламех (виж Бит.5:28,29_а)] очаквали времето на промяната - от проклятие към добро (виж Бит.5:29_б). Равински източници докладват, че по времето на Ламех, светът преживял втори голям глад.

В трактат „Brakhot“ на „Вавилонския Талмуд“ се казва, че Потопът бил причинен от две звезди/комети, които паднали от „Khima“ (планетата Сатурн) на Земята. В изявлението се казва: - „Когато Светият искаше да нанесе потоп в/у света, Той взе две звезди от Khima и донесе потоп в/у света.“ Два големи океански импакти са били открити - в Тасманово море, на югоизток от Австралия и втори - в Китайско море, близо до Виетнам. В египетските „Pyramid Texts“, Spell 29, се говори, като че ли наводнението дошло от „ръцете на Сет“ [двата спътника („двата тестиса“) на Сет/Меркурий, които той изгубил в битката си с Озирис?]. Асирийски и Вавилонски клинописни текстове също съдържат пророчества, че Потопът се случил, когато комета поела посока, с главата надолу към Земята. [„Древноегипетският календарен цикъл отчита (по) 1460 години. Един от тези цикли завършил през 1322 г.пр.Хр. Ако отчетем седем цикъла (назад) от тази година, то се получава 11 542 г.пр.Хр. Древноасирийският календар се състоял от лунни цикли от по 1805 години. Краят на един от тези цикли бил през 712 г.пр.Хр. Ако върнем шест цикъла назад, то се получава отново 11 542 г.пр.Хр. Древноиндийският лунно-слънчев календарен цикъл се равнявал на 2850 години, „Железният век“ на индусите (ерата „Кали-Юга“) започнал през 3102 г.пр.Хр. След като се отчетат, от тази дата, три цикъла назад, получаваме 11 652 г.пр.Хр. При древните маи началото на новата календарна епоха започнала през 3373 г.пр.Хр., а техният календарен цикъл се състои от 2760 години. След като върнем три цикъла назад, отново се връщаме към 11 653 г.пр.Хр. … Да се обясни случайното засичане на независими календари, практически в една и съща дата, е невъзможно, твърде малка е вероятността за такова съвпадение. Тези дати указват на годината на падането на големия астероид, предизвикал „Всемирния потоп“, радикални изменения на климата и формите на сушата: - 11 653 (11 652) г.пр.Хр. – това е датата на падането на астероида и началото на Великия потоп. - 11 542 г.пр.Хр. е годината на края на активните геоложки промени…“  (виж кн. „Пирамиды. Наследие богов“, Валерий М. Уваров, WTAS, Санкт-Петербург, 2013, стр. 51, 52)] [На географски карти ясно се вижда, че планетата Земя е била ударена (в посока от запад на изток) от голямо космическо тяло и в областта на „протока Дрейк“, м/у Латинска Америка („Нос Хорн“) и Антарктида, което събитие неизбежно, също, някога в древността, е предизвикало голям потоп.] [Древногръцкият философ Прокъл (5^-ти век) записал вярванията на питагорейците: - „Отново, в небесата, Арес (Марс) е огън, Зевс (Юпитер) въздух (вятър), а Кронос (Сатурн) е вода.“, ясно свързвайки големите студове и наводнения по Земята със Сатурн. Спомен за т.н. „фатална зима“ бил запазен в иранската литература, и се отнасял до последната ледникова епоха, която се счита, че е започнала около 15 000 г.пр.Хр., и завършила в Близкия изток около 8500–8300 г.пр.Хр. (за още виж кн. „Catal Huyuk – A Neolithic Town in Anatolia“, James Mellaart, Thames & Hudson Ltd., 1967, Ch. XI - „The People and their Economy“, pp. 221-227)]

{Относно горделивото и богохулно говорене на планетата Сатурн, причинителят на Големия потоп по Земята, в египетските „Текстове от пирамидите“ (~ 2400-2300 г.пр.Хр.) е оставено следното свидетелство: „N – Царят (в контекста – Озирис, планетата Сатурн) е проливният дъжд; той е излязъл като потоп (като идване) на вода; защото той е Змията „Nḥb-kȝ.w“ [„Господарят на (магическите) Атрибути (в Голямата пирамида в Гиза)“ или „Поставящият белези“] с многото навивки. Озирис е писарят (писателят) на/в Божествената Книга, който говори (казва) какво е и заповядва да съществува това, което не е (или - който е изговорил каквото е било и влияе на това, което тепърва ще бъде). Озирис е червеното въже (превръзка; лента), което произлиза от великия „Ih.t“ („Аз Съм“). Озирис е това (истинското) Око на Хорус (Хор; Марс), по- силният от хората, по- могъщият от боговете. Хорус (планетата Марс) носи (пренася; подкрепя; поддържа) Озирис, Сет (планетата Меркурий) го повдига (на крака; възкресява). Нека Озирис направи приношение, което звезда дава; той изпълва двамата богове, нека те бъдат удовлетворени; той изпълва двамата богове и затова те са удовлетворени.“ (виж „The Pyramid Texts“, Spell (or Utterance) 510, §1146-§1148) Връзката между епохата, завършила с изгаряне на света, последвано от потоп и съзвездието „Лъв“, сякаш е най- ясно изложена в текста на един коптски папирус, който бил открит при странни обстоятелства в манастира, наречен Abou Hormeis. Ръкописът бил преведен на арабски език от коптски свещеници: - „По този начин били изградени пирамидите. По стените им били изписани тайните на науката, астрономията, геометрията, физиката и много полезни знания, които всеки човек, който разбирал нашето писане, можел да прочете. Потопът трябва да се е случил, когато сърцето на Лъва влязло в първата минута в главата на Рака, при деклинацията (склонението; захода) на звездата („Регул“ – „сърцето“ на зодиакалното съзвездие „Лъв“). Другите индикации били: - Слънцето и Луната, влизащи в първата минута в главата на (съзвездието) Овен и - Сатурн, в първия градус и двадесет и осем минути на Овена; и - Юпитер, в двайсет и деветия градус и двадесет и осем минути на (съзвездието) Риби; и - Хермес, т.е. Меркурий, в двадесет и седмата минута на Риби; - изгряващата Луна, в петия градус и три минути на (съзвездието) Лъв.“ (виж кн. „Operations Carried On At The Pyramids Of Gizeh In 1837“, Richard William Howard Vyse, John Shea Perring, Publisher: James Fraser, Regent Street, London, 1840, Vol. II: „With An Account Of A Voyage Into Upper Egypt“, Appendix, p. 332)}

Пророк Исая, описвайки идните дни, когато отново ще се случат големи промени в природата, казва, че Земята ще дава рожбите си в изобилие и „светлината на Луната ще бъде като светлината на Слънцето, а светлината на Слънцето ще бъде седмократна, като светлината на седемте дни.“ (част от Исая 30:26). Би могло да се мисли, че „светлината на седемте дни“ се отнася до 7^-те дни на Сътворението, обаче действителното обяснение изглежда е по различно. Изразът „светлината на седемте дни“ се отнася до 7^-те дни, предшестващи Потопа, които са посочени в стиха: „Защото още седем дни и аз ще направя да вали дъжд по Земята... И стана така, след седем дни водите на Потопа дойдоха на Земята.“ (Бит.7:4,10). Равинската традиция разказва, че за 7 дни преди Потопа „людете чули голяма суматоха в небето“, което означавало „края на века“. Ослепителната светлина, предшестваща Потопа от 7^-те дни преди това е интересна и важна подробност. Непосредствено след смъртта на Матусал, за 7 дни, светът бил в ослепителна светлина, многократно по- силна от светлината на Слънцето; светлината била толкова силна и толкова сияйно ярка ден и нощ, така щото Слънцето било напълно победено от нея. Текстове на санскрит описват блестяща светлина, която се появила точно преди Потопа. „Бидейки запалена, цялата земна сфера избухна (лумна) навред.“ (виж кн. „Cydonia: The Secret Chronicles of Mars“, David E. Flynn, End Time Thunder Publishers, Bozeman, Montana, 2002, p. 139, citing „The Flood Legend in Sanscrit Literature“, Suryakanta Shastri, S. Chand and Co. Foundation, Delhi, 1950, p. 86) В дните на пророк Исая, хиляди години по- късно, паметта за светлината на онези 7 дни била жива в Израилевата традиция, така че пророкът можел да се отнесе към това събитие в желанието си да опише Слънчевата светлина през Месианската световна епоха. Светлината през тези 7 дни не била от слънчев произход. Атакуван от Юпитер Сатурн избухнал като NOVA (звезда). 7 дни преди Потопа планетата Сатурн (на иврит „Khima“) избухнала като „100 слънца“. [Народната етимология на евреите обяснява името „Khima" (Сатурн) в смисъл: „около 100 („ke’me-ah“) звезди“. В много древни източници Сатурн бил наречен „слънце“. Обичайно името на Сатурн в халдейската астрономия било „Alap-Shamas“, което означава „Звездата на Слънцето“. Диодор от Сицилия съобщава, че халдейците нарекли Кронос (Сатурн) от името Хелиос или на Слънцето и той обяснил, че това е така, защото в един момент Сатурн станал най- видна от планетите. Ниниб е вавилонско име на Сатурн. За Ниниб на различни места се казва, че свети като слънце. Той бил известен като UT – галопиращият и LU - „голямото слънце на бурите“. Гърците наричали Сатурн „Сияещият“. За Сатурн в Бхагават Гита се съдържа следното описание относно това божество: „Ако 1000 слънца се взривят едновременно в небето, сиянието ще бъде като великолепието на Силния, на разрушителят на световете“. Всичко показва, че Сатурн поне веднъж е избухнал като NOVA (звезда) и е излъчил подобен изблик на светлина. Слънчевата с-ма и дори отвъд нея е била осветена от избухналата звезда. В интервал до една седмица (7 дни) Земята била обгърната и от водите на Потопа с произход от Сатурн. [На санскритски език „Khima“ означава „снежен“ („студен“). Планините (к)Хималаи в Азия са величествения дом („алая“) на върховния (преди Потопа) бог Khima (Сатурн).] 

Сатурн изхвърлил колосални количества вещества в междупланетното пространство, една част от които след 7 дни (което показва, при изчисления, че Земята е била от 60 до 80 пъти по- близко до Сатурн) достигнали Земята. След 7 дни Земята била покрита с непрогледен мрак. Светлината угаснала. Според индуските източници „Пурана“, огромни облаци се събрали, от които бил „засенчен целия свят.“ „Тези зловещи облаци, с тътени и гърмежи на светкавици, се изписали на небето.“ Те били „като огромни планини“. „Някои били черни, някои червени, някои бели, някои брилянтни (в оттенък).“ [В митовете - Юпитер хванал Сатурн, ослепил го и го оковал във вериги (пръстените на Сатурн). Саху-Орион (Сатурн?) бил сляп гигант (наричан също - Нимрод), Ловецът, гонещ Хиадите, работещ в Мелницата на звездите. Явно този образ - на ослепен и окован във вериги могъщ Сатурн, пресъздали филистимците, залавяйки и ослепявайки Самсон - вързан в окови и мелещ в тъмницата (виж Съдии 16:21). В Рим статуята на бог Сатурн, представя тялото му омотано и завързано с въжета.] Водородът изхвърлен от Сатурн, под влиянието на чудовищни електрически разряди, се съединил с кислорода от земната атмосфера и под формата на вода се изливал в продължение на 40 дни и нощи на Земята (на Луната; на Марс?). Потопът се случвал в пълна тъмнина, осветяван от колосални светкавици и експлозии от сблъсъка на гореща (падаща от горе) и студена вода (извираща от земята). Горещ дъжд попарил кожата и наказал грешниците, заради горещите им страсти (виж Babylonian Talmud, Sanhedrin, 108_b). Поради дошлите от Сатурн хлорни съединения водата в световния океан и моретата по Земята станали солени. [Морската вода в Great Salt Lake (Голямото солено езеро в САЩ; счита се, че това езеро се е образувало по времето на Потопа) представлява разтвор с 55% съдържание на Cl (хлор) и 31% съдържание на Na (натрий).] Равински източници добавят, че Земята се тресяла, а Слънцето се помрачило и основите на Космоса били откъснати. Целият свят бил във вулканична дейност. „Сред светкавици и гърмежи се чувал много силен звук в целия свят, звук, който никога не се е чувал преди.“ В митологиите - Юпитер кастрирал баща си Сатурн [в гръцката митология Зевс отрязал члена на баща си Кронос; Юпитер бил известен още като: Елил и Енлил - при шумерите, също наричан „Дингир“ - „Небесен повелител“; Joauv - при акадците; Амон - при египтяните; Мардук - при вавилонците; Шива, Гуру, Брахманаспати и Дангра - при индусите (вероятно загадъчната абревиатура „YHWH“ е всъщност обърнатото име (в древността съществувала практиката да обръщат имената с определен замисъл) на по- древното хиндуистко име на планетата Юпитер - „sHiWaHY“ или „Shiva“ („Шива“ - „Седмият“); понятието „sitting shiva“ („седящи седем“) се е запазило в юдаизма като траурен период, в който скърбящите за някого стояли седнали и мълчаливи до него (и/или до роднините му) в продължение на 7 дни (виж Йов 2:13); ивритското „Мешиях“ („Спасител“) всъщност е индуският MЕ Shivah - „Божественият Камък на/от Юпитер“); Зедек (Седек) - при ханаанците и Tzedeq (Цедек) на иврит; Ахура Мазда - при персите; Кецалкоатъл - при ацтеките; Дангара - при персите; и Тангра - при тюркоезичните племена. Прабългарите също били народ на „Голямата Планина“ в Небесата - планетата Юпитер, което и самото име „България“ означава - „Бол Гора (болгоры)“ (Голяма Гора/Планина).]; и станал Господ(арят) на Небето, а Сатурн угаснал, значително се смалил и забавил своето движение в небето. След стълкновението си с Юпитер Сатурн никога повече не бил същата планета.

За Всемирният потоп в Св. Писание се казва: - „В шестстотната година от живота на Ной, във втория месец, на седемнадесетия ден от месеца, в същия ден всичките извори на голямата бездна се разбиха и бяха отворени прозорците на небето.“ (Бит.7:11). В т.н. „Свитъци от Мъртво море“ е записано: - „И Господ ги съдил според всичките им дела, според помислите, произтичащи от техните зли сърца. Той гръмнал срещу тях със Своята Сила, така, че самите основи на Земята се разклатили. От дълбините изтичала вода, всичките небесни шлюзове (прозорци) били отворени; бездните излели ужасните си води, прозорците небесни се изпразнили от техния дъжд.“ (виж кн. „The Dead Sea Scolls: A New Translation“, by Michael O. Wise, Martin G. Abegg Jr., and Edward M. Cook, Harper Collins Publishers, San Francisco, 1996, Documents 4Q370 and 4Q531, Fragment 1); (ср. Пс.18:13,14). Потопът дошъл от Небесата, а не от атмосферата на Земята. За древните Лъкатушещата река (или канал), която се простирала м/у Небесата и Земята, имала прозорци отгоре и отдолу. На иврит, думата за „небесните отвори“ („двукрил прозорец“; „шлюзове“) „a·rub·bot“ буквално означава „прозорец“ или „прозоречна ниша“. За небесната природа на тези „прозорци“ (виж Исая 24:18_в) говори и покойният египетски цар в т.н. „Coffin Texts“, Spell 344: „Те ме пренесоха... те ме пренесоха през Извиващия се канал с небесните прозорци... Аз чух шума на Потопа в източните порти на небето.“ Пет месеца по- късно, според кн. Битие 8:4, на 17^-я ден от 7^-я месец, ковчегът се установил в/у пре- светите планини [където по- късно, около това място бил основан град Ур Салим (Ерусалим)]. Относно краят на Потопа в кн. 1Енох е записано: „И отново видях във видение, как тези шлюзове (небесните отвори) за водните потоци бяха премахнати от онзи висок покрив (простора) и земните пропасти (долини) бяха заравнени, и други бездни (ровове) се отвориха. Тогава водата започна да се оттича надолу в тях, докато се появи земята (сушата); а този кораб се установи на земята и тъмнината се оттегли, и се появи светлина.“ (виж кн. „The Book of Enoch“, Translated by Robert Henry Charles, Society for Promoting Christian Knowledge, London, 1917, Chapter 89:7,8) В египетските религиозни убеждения Озирис се удавил „на 17^-я ден от месец Athyr.“ Постите за Тамуз, посветени на спускането му в отвъдното, започвали на 17^-я ден на месеца, кръстен на него. Въпреки очевидното сходство м/у вавилонската и библейската версии на историята за Потопа, е важно да се подчертае значението на числото „17“ в историята на Тамуз, във връзка с едно и също число в кн. Битие, където числото „17“ също е отбелязано. Празникът Сатурналия бил „винаги на 17 декември“. В императорския Рим, той бил честван в продължение на три последователни дни; започвал на 15^-я ден и продължавал за още два дни, до 17^-я ден. Връзката м/у числото „17“ и Потопа не се ограничава само до библейски, вавилонски и египетски източници, но се среща също, и в римските вярвания, и в техните практики. Значението на числото „17“ в мистериите - пиеси, свързани с удавянето Озирис и в тържествата на Сатурналии са индикация, че тези празници-паметници били пряко свързани със събитията от времето на Потопа.

5_(а). След Потопа земната атмосфера била с различно съотношение м/у кислорода и въглеродния диоксид, поради което човеците започнали интензивно да ядат месо (виж Бит.9:2-4). Желанието да се яде месо не било поради някакъв митологичен мотив, но в резултат на физиологични промени, свързани с начина на дишане и с намаляването на кислорода, и на въглеродния диоксид в атмосферата, което било причина за склонността да се яде месо. В гръцката митология, Кронос (Сатурн) е представен като бащата, а Зевс (Юпитер) като синът му, който го детронирал. Причината - Кронос погълнал някои от потомците (децата) му. След този насилствен акт на Кронос Зевс победил баща си, поставил го в окови и го махнал от царския му престол в небето. Бог поставил дъгата (обръча; лъка) Си в облака, като уверение към Ной и синовете му, че Бог държи планетата Сатурн в окови и докато остава така - друг Потоп няма да има. „Робството“ на Сатурн в неговите пръстени (вериги) може да се разглежда като гаранция за бъдещото му поведение. [Дъгата уверявала, че обръчите или пръстените около Сатурн - въжетата на Khima, стоят и той е вързан с тях: – „Ти ли връзваш въжетата на Khima (Сатурн)?“ (Йов 38:31а).] Тези астрономически катастрофи не са се случили преди милиарди или милиони години, а хората са били техни свидетели само преди няколко хиляди години! (Тесните жлебове в пръстените на Сатурн, ако наистина са на милиони години - досега да са изчезнали.) Тези събития били основата на мистериите на Озирис (Сатурн) в Древен Египет и за плача на жените за Тамуз (Сатурн) във Вавилон (ср. Езек.8:14). След Потопа Сатурн бил невидим (небето било покрито за дълго време с облаци от вулканичен прах) и по- късно в своите религиозни култове египтяните викали към Озирис, шумерите плачели за Думузи, а вавилонците викали към Тамуз. За известно време Сатурн изчезнал, прогонен от Юпитер и когато той се появил отново, вече не бил същата предишна планета: - тя се премествала много бавно. Изчезването на планетата Сатурн в „отвъдния свят“ се превърнала в тема на много религиозни ритуали и култове, включващи литургии, мистериозни играения, вопли и пости. Когато Озирис се наблюдавал отново в небето, макар и значително намален, хората обезумели от радост, поради връщането на Озирис от смъртта. Въпреки това той станал Цар на отвъдното (на Бездната; на долната земя). В египетския начин на виждане на небесната драма, Изис (Изида; Венера), сестра и съпруга на Озирис (Сатурн), го увила в саван. Озирис бил известен като „обвит“ (облечен). По този начин мумиите трябвало да бъдат обвивани за тяхното пътуване в света на мъртвите, над който Озирис царувал. Подобни ритуали били празнувани в чест на Адонис, който умирал и възкръсвал, след престой в долната земя; а също и в мистериите на Орфей. Последователността на събитията, както са представени в кн. Битие, поставя катастрофата при Вавилонската кула като следваща след Потопа (виж Бит.11:1-9).

„Като потегляха човеците към изток, намериха поле в Сенаарската земя, гдето се и заселиха.“ (Бит.11:2). По презумпция се приема, че въпросното поле се е намирало в Месопотамия, но това не е безспорен факт. В древността имената на различни места по земята, на изток и на запад, често се повтаряли. На иврит думата „Sin· ar“ може да означава „Син· земя“, т.е. земята (полето; платото), източната част на което е Синай. [Последователен анализ би могъл да покаже, че по- вероятно става дума за платото Гиза и частично разрушената при потопа Велика пирамида – древната кула до небето - „дървото за познаване доброто и злото“. Това било същата кула и същото място, на което преди Потопа Каин съгради град (виж Бит.4:17). Каин не строил кула - тя вече съществувала там - Голямата пирамида в Гиза била определена като белег за Каин (първият Антихрист) - знак за властта му (чрез тази кула до небето) над целия предпотопен свят (виж Бит.4:15). Следпотопните бунтари търсили мястото на Каиновия град и засипаните с наноси останки от Голямата пирамида/кула [- „вратата“, през която проникнало Злото - светлината (енергията) от Сатурн (виж Бит.4:7_б)], и когато намерили полето (виж Бит.11:2; ср. Бит.4:8,16) с руините на града на Каин, се заселили там, твърдо решени да възстановят, и града, и кулата. - „И рекоха: Елате, да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето.“ (Бит.11:4). Предназначението на „Вавилонската кула“ било тя да бъде висок дом (кула) – „bab’ El“ - врата/портал на бог Ел (Сатурн); „стълба изправена на земята, чийто връх стигаше до небето“ (виж Бит.28:12), свръх-естествен път/мост/арка - дъга, свързваща двата свята - светът на хората със света на елохимите (безсмъртните богове от огън); а също, била и машина за възкресение (в древногръцката митология, т.н. „The Garden of Hesperides“ – градината с „дървета“, чиито златни ябълки дарявали безсмъртие, на този който ги яде; дърветата/пирамиди безскрупулно присвоени само за целите и нуждите на управляващия елит). Но най- вече Голямата пирамида в Гиза, Египет, в която, след грехопадението, туптяло злото сърце (специален кристал) на Марс или Сатурн, била ужасяващо по мощ скаларно оръжие - висша технология, даваща власт на притежателите й да се обезсмъртят - „и да си спечелим (вечно) име“ (виж Бит.11:4). Нямало друг начин да задържат под единната си власт и тирания целия свят, освен, чрез неистовия страх от говоренето като Змей (ужасяващото действие) на това оръжие без аналог - „да не би да се разпръснем по лицето на целия свят“ (виж Бит.11:4).] Следпотопният елит не желаел да дели власт с никого; не можел да допусне да има много власти и много управници над света. Люде и множества, народи и езици, които не приемали да се покорят пред мощта на тази кула-оръжие (които не се покланят на този образ на небето в/у земята) господарите на кулата щели да направят такива да бъдат избити. Ония, които не искали да приемат и да съобразят дейността си с техния белег на власт над света - щели да бъдат лишени от възможността да търгуват, т.е. лишени от правото си да съществуват като свободни личности, т.е. щели да бъдат принудително поробени (ср. Откр.13:15-17). „Вавилонската кула“ - Голямата пирамида в Гиза, Египет, трябвало да бъде построена и завършена, за да бъде годна да убива по един безапелационен начин; за да им осигури абсолютната власт над целия свят. 

{Във Вавилонския „Epic of Zu (AnZu)“ („Епосът за Зу или Анзу“) разказът се фокусира около притежанието на „the Tablet of Destinies“ („Таблетите на Съдбите“). Там за бог Nin-urta (Нинурта – планетата Сатурн) се казва: „Пея за превъзходния син на царя от населени земи, Възлюбеният на Mami, Могъщия бог, синът на Ellil (Enlil); Възхвалявам превъзходният Ninurta, Възлюбеният на Mami, Могъщият бог, синът на Ellil, Детето на E-kur, лидерът на the Anunnaki, фокусът на Eninnu, Който напоява кошарите за добитъка, напояваните градини, водоемите (?) в страната и града. Flood-wave (Потопната-вълна) на сражението (битката), който затъмнява поясът (коланът), войн.“ (виж кн. „Myths from Mesopotamia: Creation, the Flood, Gilgamesh, and Others“, translation by Stephanie Mary Dalley, Oxford University Press, Revised edition, 2000, „The Еpic of Anzu“, р. 205) Ninurta/Сатурн е наречен „Могъщият бог“, „синът на Елил (или Енлил – планетата Юпитер)“, „Детето на Е-кюр (т.е. пирамида)“, „лидерът на Анунаките“, „фокусът на Енину (древен храм-зикурат в шумерския град Лагаш)“. Ясно е посочена връзката м/у Нинурта и „Анунаките“ – в древните митове божествени „същества“, еквивалентни на библейските „Нефилими“ – „синовете на Бог Ел“, т.е. планетите, който слезли от Небесата на Земята и съединили своето „семе“ (енергии) с „човешката (Ерусалимската) дъщеря“ (виж Бит.6:4; Исая 37:22 и др.) на хълма Сион. Нинурта е наречен „лидерът на Анунаките“. Това изявление прави връзка м/у бог Ninurta с бог Nergal (Нергал). В апокрифната „Book of Enoch“ („Книга на Енох“) Нергал е бог на войната и бунта (въстанието с/у Бога), свързан с конкретна планетата – Марс и може да бъде свързан не само с Египет, но по- конкретно – и с пирамидите в Гиза. „Епосът за Зу“ нарича Нинурта (Сатурн) господар на Нергал; т.е. той е „Могъщият бог“ (чрез Марс и „Анунаките“) на Голямата пирамида в Гиза, Египет, където били „the Tablet of Destinies“. Нинурта е „Детето на Е-кюр“. Шумерската дума „E-kur“ означава не само планини, но с нея се обозначават изкуствени „планини“, т.е. пирамиди и зикурати. От описаното в древните митове, изглежда, че Таблетите на Съдбите са се „активирали“ само при физическа близост до съответните за тях владетели или „небесни князе“ (т.е. конкретни планети, които имат власт в/у съответстващите точно на тях определени пирамиди). Нинурта е ясно свързан с пирамидите, тъй като в древните митове „планини“ ≈ планети ≈ пирамиди. Нинурта е „дете“ („син“), т.е. „интимно свързан“, чрез други планети, с пирамиди и в частност – с големите пирамиди в Гиза, Египет – единственото място на земята свързано с „пояса“ на съзвездието „Орион“. В „Епосът за Зу“ Нинурта е този воин, „който затъмнява поясът (коланът)“. Нинурта/Сатурн притежава едно от най- страховитите „божествени оръжия“ - „abubu“ или „Flood-weapon“, предизвикало „Flood-wave“ – вълната на Всемирния Потоп... „Nin-urta (вероятно произнасяно на моменти Nimrod и Enurta) - шумерски бог-воин, героичен победител в много известни победи, бог на земеделското и пастирско плодородие. Син на Ellil. Асимилиран с Ningirsu. Храм E-padun-tila (по- рано разчитан E-patu-tila), главен храм вероятно в Nippur (град Нипур). Лидер на Анунаките в (епоса за) Anzu. Епитет: „отмъстител/шампион (първенец) на Ellil“.“ (виж кн. „Myths from Mesopotamia: Creation, the Flood, Gilgamesh, and Others“, translation by Stephanie Mary Dalley, Oxford University Press, Revised edition, 2000, „Glossary of Deities, Places, and Key Terms“, рр. 317, 326) На третата таблетка от „Епоса за Анзу“ е записано продължението на историята: „Нинурта убил планините, наводнил (с потоп от могъщи космически „води“; скаларни вълни) гордите им пасища, Залял широчината на Земята в своята ярост (гняв), Потопил посред („водите“ на потопа) планините, убил злия Анзу. И воинът Нинурта си възвърнал Таблетите на Съдбите на боговете за собствената си ръка.“ (виж кн. „Myths from Mesopotamia: Creation, the Flood, Gilgamesh, and Others“, translation by Stephanie Mary Dalley, Oxford University Press, Revised edition, 2000, „The Epic of Anzu“, Tablet III, р. 218) По този начин Таблетите на Съдбите, оригиналните „Causus belli“, не били върнати на бог Енлил, но задържани от бог Нинурта, в узурпация при узурпация (в незаконното им обсебване и присвояване за самия себе си при завладяването им). Това ценно уточнение би могло да означава, че в началото „планините“ и в частност „високата планина“ – Голямата пирамида в Гиза, Египет – „световната планина“, „дървото за познаване доброто и злото“, е принадлежала на Юпитер/Енлил (библейския Господ-Бог Яхве), но впоследствие е била незаконно похитена, и нейният специален кристал узурпиран, от Сатурн/Нинурта (библейския Сатана; ср. Мат.4:8; Лука 4:5,6; Йоан 10:1,10_а). Интересен факт, който често не се забелязва, е, че в онази далечна епоха, вероятно и под влиянието на религията на Старото царство на Египет, древните евреи са считали себе си за „сатурнианци“, когато живеели под ръководството на създателя El, и спазвали като „шабат“ деня посветен на Shabbatai/Сатурн [В еврейското мислене Shabbatai бил „спокойният“, „тихият“, на пръв поглед „нищожният човек“ (ср. Дан.11:21), но всъщност - големият злодей-насилник. Може би, празнуването на съботата от евреите било едно предвкусване на времето, когато Сатурн/Сатана повече няма да има власт над човеците, на епохата, когато Раят ще бъде окончателно възстановен на Земята?] Но за езичниците „Изгубената епоха на мир и изобилие била века на планетата Сатурн. Древните митове и обреди представят Сатурн като god One, първият цар и всеобхватният Небесен Човек. Адам, първият прародител, царувал над Градината на изобилието. Сред евреите такива свещени празници като Съботата и Юбилейната година, възпоменавали онова оригинално състояние на човека и света, когато Адам управлявал Едем, и когато земята раждала (произвеждала реколта) свободно, без човешко усилие. Гръцкото празнуване на „Kronia“ също бил обратен отглас към „Златния Век“ на Кронос (Сатурн). Паралелът не бил съвпадение: Адам бил Кронос, в човешка форма. Това, което гърците наричали Kronia, чествайки щастливата епоха на Кронос, латинците нарекли „the Saturnalia“ („Сатурналиите“), символичното обновяване на „Saturnia Regna“ или царуването на планетата Сатурн. В мистичното наследство Сатурн е Универсалният Владетел (Монарх; Цар), чийто проспериращ век всички древни хора се опитвали да възстановят.“ (виж кн. „Saturn: The Ancient Sun God“, David N. Talbott, Create Space Independent Publishing Platform, 1980, subtitle „The Great Father Saturn“)}

[„Следващият етап се явявал създаването на общопланетарна комуникационна система, предоставяща на Неферите широки възможности за стимулация на процеса на развитието на съзнанието на земните обитатели. За разрешение на тази свръх-сложна задача, определена група - силни на този свят - получила „инструкции“ как да изгради съоръжения, в които те да могат да чуват „гласа на бога“ (Нефер) и да общуват с него. Посещавайки „дома на бога“ (пирамидите) в указаните от „боговете“ дни, избраните щели да получат знанието за „божествения произход (сътворение)“. Използвайки ги (тези знания), те щели да могат да подобряват своето здраве, да придобиват необикновени (пара-нормални) способности, да „слушат Вселената“ и да виждат това, което се намирало по други места на Земята, и извън нейните предели. Жреците разбрали, че „боговете“ са ги избрали за велика мисия, и всяка стъпка, всяко ново постижение, би ги приближавало към „боговете“ и към „свръхестествените качества“, които притежавали „боговете“. Пред хората се появили колосални перспективи, значимостта на които превъзхождала всички усилия, вложени в тяхната реализация. И на Земята започнала да кипи усилена работа! На различни места по Земята започнали да строят пирамиди, според плановете и указанията на „боговете“...“ (виж кн. „Пирамиды. Наследие богов“, Валерий М. Уваров, Издательство WTAS, Санкт-Петербург, 2013, стр. 29-30)] Явно предпотопните „тръни и бодили“ (виж Бит.3:18_а) били островърхите пирамиди, издигнати по лицето на цялата планета Земя, свързани с енергията на планетата Сатурн (неприятелят, библейският Сатана; египетският Озирис); може би и за тези структури по света е говорил Спасителят в притчите Си за „тръните“, и за „плевелите“ (виж Мат.13:3-30)? Внимателните астрономични наблюдения на движенията на небесните тела може да са били предвидени като предупреждение за възможна нова катастрофа, така че след Потопа, с цената на големи усилия, древните структури били реставрирани твърде внимателно и надеждно. Но когато Вавилонската кула била готова и активирана, и събитието настъпило, строителните структури не издържали. Кулата била унищожена от силен ураган („Uracan“) и върхът й пръснат от могъщи електрически разряди; отнесени били цели планински върхове, скали, дървета, къщи и хора. Сред строителите на кулата настанали твърде голям смут и бъркотия - те се разединили в мисленето си. Според митовете на Близкия Изток човеците/пирамидите и боговете/планетите се разделили с течение на времето, поради бунт или спор. Човеците/пирамидите също вече не говорели помежду си на един език - този на Енлил/Яхве/Юпитер (както във времената преди грехопадението); хората не възприемали еднозначно древните знания и символи, така щото строителите се разпръснали от онова място, „а те престанаха да строят града“ (виж Бит.11:5-9).

- Но как е била разрушена отново възстановената след Потопа Голяма пирамида в Гиза, Египет, т.н. „Вавилонска“ кула? Планетарният конфликт м/у гигантите - Юпитер и Сатурн се отразил на силно елиптичната орбита на Меркурий, и тази малка планета се отклонила към Слънцето. От взаимодействието м/у двете небесни тела, Слънцето избухнало със смъртоносно лъчение, което драстично скъсило продължителността на човешкия живот, видно в името „Иоктан“ (на иврит - „малък“ или „кратък“), в чиито дни това скъсяване се случило (виж Бит.10:25). След доближаването си със Слънцето Меркурий се отклонил (отскочил отблъснат от Слънцето) и се насочил към орбитата на планетата Земя, и по този начин впоследствие разрушил т.н. „Вавилонска“ кула. В „Книгата на Юбилеите“ се казва, че: - „Господ изпрати силен вятър с/у кулата и я разори на земята“. Индийски текстове свидетелстват, че голяма тъмнина паднала в/у кулата и дошли много силни ветрове. Главната х-ка на тази катастрофа била нейното влияние в/у психичното състояние или мнемоничния капацитет на народите по света. Описанието на това, което е разказано като свидетелство от много племена и народи, събужда предположението, че Земята претърпяла много силни електромагнитни смущения, от които човешката раса натрупала опит с нещо, което в съвременните условия би изглеждало като следствие от силен токов удар. (Прилагането на електрически ток в главата на човек, често води до частична загуба на паметта; загуба на речта също може да се индуцира, чрез прилагане на електроди в/у специфични области от мозъка.) Други сведения, създават впечатлението, че силни електрически разряди, вероятно от горните слоеве на йоносферата, доказват наличието на голямо космическо тяло дошло в контакт със Земята и с високата структура-строеж в „Sin· ar“. В един момент настъпил контакт м/у магнитосферата на голямо космическо тяло и Земята, описан в традициите на различните древни народи. Може да се предположи с голяма доза вероятност, че планетата, която предизвикала вятърния потоп и силните електро-магнитни смущения, описани при разрушаването на Вавилонската кула - причинили психични, и мнемонични проблеми у хората по целия свят, била планетата Меркурий [при шумерите - Енки и Нингишзида; акадският Barisat (Barista); първоначално древноегипетският Сет, в по- късен етап - Техути (Тот); вавилонският Нево (Набу); индуския Буда; при ведите - Вишну; Kokhav и Tiriel на иврит; гръцките Хермес, Аполон, Посейдон („The Earthshaker“ - „разтърсващият земята“, богът на земетресенията; „Погубителят“) и Орфей (който научил човеците на хомосексуализъм). „Името Hermes само по себе си заслужава да се отбележи, тъй като коренът му вероятно е ur-mes, което означава син на Ur (mes или mos са египетски думи, които означават „син на“, както при Thutmosis, име на фараон, което означава „син на Тот“).“ (виж кн. „Mysteries of The Ancient Past“, Edited by Glenn Kreisberg, Bear & Company, Rochester, Vermont, Toronto, Canada, 2012, Ch. 5; „Global Catastrophe: Fourth Millennium BCE“, р. 66)]

Меркурий бил бог, от който хората се бояли дълго преди Марс (Нергал). Планетата Меркурий не е голяма, но със сигурност има много силен магнитен заряд, който накарал Земята да се гърчи в конвулсии. След случката с „Вавилонската“ кула (Голямата пирамида в Гиза, Египет) Меркурий също бил превърнат в божество. Както името на планината Синай се отнася до бог „Sin“, т.е. Луната, така и името на планината „Нево“ в Моав, където Мойсей умрял, вече се наричала, от едно по- ранно време, на името на планетата Меркурий. В по- ранни времена Меркурий бил известен на шумерите като бог Енки/Еа. Шумерите вярвали, че е имало време, когато цялото човечество е говорело един и същ език (на науката?) и че Енки, шумерският бог на мъдростта, е който посрамил тяхната реч. Текстът на една шумерска глинена плочка гласи: „Някога, назад във времето, нямало змия, нямало скорпион. Нямало хиена, нямало лъв. Нямало нито диво куче, нито вълк. Нямало страх, нямало ужас (терор; угроза). Човекът нямал съперник (враг). Някога, назад във времето… Цялата вселена, хората в унисон с Енлил говорели един език (на Енлил човеците на един език отдавали хвала)! Енки бил лидерът на боговете, надарен с мъдрост. Променената реч в устата им (довела) до раздора в речта на човеците, която (до тогава) е била една.“ (виж шумерския епос - „Enmerkar and the Lord of Aratta“, Lines 134-155) „Според Boundehesch [„Бундахиш“ - „Първоначалното Сътворение“ или „Сътворението на Основите (Началата на света)“; „Мироздание“], една от свещените книги на the Parsees (Парсите, етнос в Индия и Пакистан, потомци на зороастрийци от иранската провинция Pars), дървото родило първоначалния мъж Meschia (Мешия). Тялото на този андрогин впоследствие било разделено, едната част станала мъжка, а другата женска - Meschia и Meschiana (ish и isha в Бит.2:23_б), както се казвали мъжът и жената - първоначално били чисти и свети, но съблазнени от Ahriman (Ариман), който преобразил себе си в змия, те оказали на Принца на Мрака поклонението, което се дължи само към Ormuzd (Ормузд; Ахура Мазда), Богът на Светлината.“ (виж кн. „Serpent-Wokship, and Other Essays, With a Chapter on Totemism“, Charles Staniland Wake, Publisher: George Redway, London, 1888, р. 38) Или, казано с други думи, първоначалните две пирамиди – Голямата пирамида в Гиза, Египет, „мъжът“ и обърнатата пирамида/кораб на хълма Сион, в град Ерусалим, „жената“, първоначално били хармонично (по съответстващ начин) свързани с Гласа (Словото) на Добрия (Светия) Дъх/Дух на Живота, излизащ от устата на Ормузд/Яхве/Юпитер, но при грехопадението били вторично енергийно свързани със Злия Дух на Смъртта, изтичащ от Ариман/Сатана/Сатурн.

Също толкова ясно изразена е и позицията на Тот - планетата Меркурий (понякога и Луната?) в египетския пантеон. Това, което е характерно, че в много астрономически текстове Меркурий - гръцкият Хермес, вавилонският Нево и египетският Тот, е описван като планета-бог, който имал във властта си физиологичния капацитет на паметта на човека, както и тази на речта. В диалога „Phaedrus“, § 274-275, Платон представя една история за изобретяването на писменост от Тот и изследва някои от последиците от това ново умение. Това „ще създаде забрава в душите на обучаемите, защото те няма да използват своите спомени; те ще се доверят на външните писмени символи и не ще помнят от себе си.“ Един египетски химн възлага контрола на Тот над мнемоничните (умствените) сили на човека; оприличава го с бога, „който припомня всичко онова, което е било забравено.“ Друг египетски химн разкрива, че божеството Тот „прави различен езика на една страна от друга.“ Но промените, които настъпили не били свързани единствено с речта на хората. [В някои митове Нево/Набу (Меркурий) се разглежда като син на Юпитер; брат-близнак на Венера. Негов култов център имало в „Borsippa“, област Вавилония, Ирак, чийто зикурат или стъпаловидна пирамида (доста по- късно, от инцидента с „Вавилонската“ кула), бил ръкоположен (посветен) за бог Нево/Меркурий. Във „Вавилонския Талмуд“ (трактат „Sanhedrin“, XI, 109_а) руините на тази структура в Borsippa, Ирак, се разглеждат, като възможните останки на древната Вавилонска кула, но това вероятно не е истината по въпроса. Но е интересно, че „Главният храм на Набу бил в Борсипа и носел името „Храм на седемте предаващи заповедите на небето и земята“.“ (виж кн. „Страшният съд е започнал отдавна“, Ерих фон Деникен, Издателство „Литера Прима“, София, 2005, подзагл. „Небесното семе“)] [Меркурий е много малка планета, поради което се счита, че епохата му е под-епоха на тази на гиганта Юпитер (5_а).]

Съвременниците на патриарха Аврам станали свидетели на необичайно поведение на планетата Юпитер. Гигантът Юпитер показал изблик на активност точно в дните на Аврам. Това не било случайно - било времето на глобални катастрофи, когато светът бил заплашен от унищожение, когато религиозните реформатори придобили популярност и съвременниците им погледнали към Божиите мъже за ориентиране. В дните на Аврам планетата Юпитер претърпяла някои видими промени. „Tzedek“ или „Zedek“ („Зедек“, „Седек“) било името на Юпитер. Равински източници разказват, че когато Аврам бил на експедиция с/у цар Cherdlaomer (Ходологомор), цар на Елам и свързаните с него съюзнически царе, които заловили, и ограбили град Содом, и взели племенника на Аврам – Лот, в плен, звездата „Зедек“ се възпламенила като слънце и осветила оная нощ на битката (виж Бит.14:11-15), като по този начин гарантирала успеха на експедицията на Аврам. (виж „Bereshit Rabba“ XLIII. 3, Rabbi Berkjah, translated by A. Ravenna, Turin, 1978, p. 328) „Когато се върна от победата си над Ходологомор и царете, които бяха свързани с него...“, книгата Битие разказва, че царят на Салем излязъл да го посрещне. „И Мелхиседек, цар на Салем, изнесе хляб и вино; той беше свещеник на Всевишния.“ (Бит.14:17,18). Аврам отстъпил на Мелхиседек плячката от войната, която получил в Сирия от цар Ходологомор. Древният Shalim бил свято място [„Шалим“ („Салем“) било името на древния ханаански бог на вечерната звезда (планетата Венера), чието име се смята, че е част от името Ерусалим. Тъй като името „Шалим“ означава „завършване“; идеята е, че вечерната звезда може да доведе до мястото на завършването на запад и по този начин до РаЯ (градината на Ра/Слънцето и Яхве/Юпитер; - на Бог Отец и Агнето)], а Палестина (Юдея) била Свещена земя от най- дълбока древност. В документите на Старото Египетско царство Палестина (част от Ханаан) е назована като „Toneter“ („Божията Земя“) или „Божествената (Света) Земя“. [„Съгласно Ханаанска легенда Ел бил известен като баща на боговете и човечеството, а също и създател на съществата. Считало се, че той притежава сива коса и брада, и също, че бил голям пияница. Като млад бог той се събрал с две жени, които той приел за свои съпруги и едната от тези съпруги била Asherah (известна още като Athirat), „the Lady of the Sea“ („Дамата или Господарката на Морето“), която по- късно родила близнаците Shachar (Шахар или Сахара), богът на зората, и Shalim (Шалим или Салим), богът на здрача.“ (виж кн. „Uriel’s Machine: Uncovering the Secrets of Stonehenge, Noah’s Flood and the Dawn of Civilization“, Christopher Knight and Robert Lomas, Barnes and Noble, 2004, Ch. 12, Subtitle „The Inheritance of the Jews“)]

Аврам живял във времето на Старото царство на Египет. В онези ранни времена, Зедек бил астрален бог. Смисълът на титлата „Мелхиседек“ („Малхи Адонай Седек“) е „Зедек е [моят] цар“. „Зедек“ („Цедек“ или „Седек“) било ханаанското име на планетата Юпитер, оставайки с това име в астрономията на евреите и в по- късните епохи. В Талмуда „Зедек“ също се отнася до Юпитер. „Зедек“ също има значението на „правда“ или „справедливост“. Може да се предположи, че тази планета е била почитана в онова отдалечено време и, че в дните на патриарха Аврам, култът към Юпитер („Ио“, „Яо“ или „Иеова“) бил на почит в Салем от царя-свещеник „мелхиседек“ - първосвещеническата титла на сина на Ной - Сим. От това следва, че Мелхиседек „свещеник на Всевишния“, бил поклонник на Яхве през епохата на Юпитер. Книгата „Битие“ описва епохата на патриарсите като време на големи катаклизми в природата, в който период геологията на долината на река Йордан претърпяла някои драстични промени. Центърът на тези събития бил в мястото сега заето от Мъртво море. Мъртво море, според разказа на Битие все още не съществувало в дните на Авраам (виж Бит.17:5). На негово място имало плодородна равнина, известна като равнината на Sittim (Сидим), с 5 населени градове: Содом, Гомор, Адама, Вала (или Севоим) и Сигор. Бит.19^-та гл. разказва за катастрофа, в която тези градове били изгорени, преобърнати и погълнати от земята: „Слънцето изгряваше на земята, когато Лот влизаше в Сигор. Тогава Господ изля върху Содом и Гомор сяра и огън от Господа от небето. Той разори тия градове и цялата равнина, всичките жители на градовете и земните растения... И Авраам стана рано сутринта и отиде на мястото, където той стоеше пред Господа; И погледна към Содом и Гомор, и към цялата земя на равнината, и видя, и ето, димът на страната възлезе като дим от пещ.“ (Бит.19:23-25,27,28). Описанието на този катаклизъм винаги е събуждало удивление. Нещо неестествено или извънредно е било записано. Класическите историци, говорейки за унищожаването на градовете на равнината Сидим, свидетелстват за „огън от небето“. Тацит предава, че катастрофата на градовете Содом и Гомор е била причинена от мълния - равнината се „погълна от мълния“, и добавил: „Лично аз съм съвсем готов да предоставя свидетелство, че някога известните градове може да са били изгорени от огън от небето“ (виж кн. „Histories“, Publius Cornelius Tacitus, Book V, § 7). Също и Йосиф Флавий твърди, че градовете са били „погълнати от мълнии“. Филон пише, че „светкавици се изливат от небето“ при унищожаването на градовете. Времето на Авраам било периода на господството на Юпитер, което последвало времето на Сатурн и предхождало епохата на Венера. Вероятно светкавиците, които унищожили равнината с градовете на грешниците, произхождали от Юпитер - от магнитосферата или от йоносферата на гигантската планета. [Според една древно-гръцка легенда човечеството (след Потопа) било създадено от пепелта (праха) на титаните, които мълния от Зевс (Юпитер) унищожила. (виж кн. „A History of Religious Ideas. Vol. 1: From the Stone age to the Eleusinian mysteries“, Mircea G. Eliade, The University of Chicago Press, Chicago, 1981, p. 371)] Дори и днес чудовищни мълнии прескачат м/у Юпитер и Йо, един от неговите спътници. Зареждането на земната атмосфера, под влиянието на огромната магнитосфера на Юпитер, подготвило пътя за освобождаването на разряд - чудовищна мълния ударила, нажежила и стопила земята в равнината Сидим, и разломът отдолу се раздвижил ...